Малцина знаят, че преди десетина века Пловдив се е славел из цяла Европа като любимия византийски град на рицарите кръстоносци. Те идват под тепетата по време на първия си поход през 1096 г., предвождани от Петър Пустинника и Валтер Голака. Жителите на тогавашния Филипополис посрещат западните войни с голямо въодушевление и ги отрупват с подаръци и провизии. Неслучайно летописецът на този поход Алберт Аквенски представя Пловдив като един от най-богатите градове на Византия, „изобилстващ с хляб, вино и всякакви храни”. Въпреки това обаче рицарите не са допуснати да се настанят в пределите на крепостния град. Те са принудени да ходят на литургия в храма „Св. Георги”, който по онова време се намира извън Пловдив.

При Втория кръстоносен поход (1147-1149 г) рицарите разполагат лагера си край река Хеброс, под Небет тепе, откъдето местните хора им спускат храна с въжета. Три дни след пристигането на рицарите умира техният духовен наставник Алвизус от Арас. Те го погребват при олтара в храма „Св. Георги”, днешната арменска църква „Сурп Кеворк”. По – късно гробът на епископа се превръща в обект на поклонение заради мълвата, че край мощите му стават чудеса. Сред многобройните посетители на църквата са френският крал Людовик VII и Конрад Немски. Смята се, че по време на Втория кръстоносен поход възниква Латинският квартал под тепетата, в който се заселват много чужденци от Западна Европа. Това са предимно френски, немски и ломбардски търговци и занаятчии. Те успяват да сформират свое тържище и спомагат за развитието на стопанския живот в Пловдив.

Положението в града се променя коренно при Третия кръстоносен поход (1189-1192 г.), когато войските на германския император Фридрих I Барбароса причиняват опустошения, подобни на тези, които е сеел хунският вожд Атила. Отношенията между българи и кръстоносци се изострят до краен предел. В резултат на кръвопролитията, Пловдив е изоставен от закрилящия го гарнизон, както и от по-голямата част от населението. През лятото на 1189 г. войските на Фридрих I Барбароса превземат града и заграбват богатствата му. Неизвестен хронист на кръстоносците пише: „На 26 август с голяма радост влязохме във Филипопол, който като че ли от бога ни бе отреден, и намерихме много припаси за войската… Ние се настанихме в този град като в наш собствен, обрахме и изстискахме гроздето на оная земя, извадихме закопаното в ями жито и всеки от нас си прибра достатъчно запас от него в определеното му помещение.”

Същият хронист споменава и за примирието между местното население и войската: „Тогава арменците и някои от българите дойдоха при господаря император и с клетви за вярност успяха да получат здрав мир, при условие да уреждат за войската ни пазар за продукти при Филипополис”. След няколко месеца част от войниците начело с Фридрих тръгват към Одрин, а другите остават в Пловдив още половин година, като се настаняват в изоставените от местните жители домове. Признават, че градът е „празен от хора, но пълен с вино, храна и други богатства…”

Пловдив, поглед от Небет тепе към Капана, Джумая джамия, Сахат тепе, Бунарджика и Джендем тепе, 30-те години на ХХ век (www.lostbulgaria.com)

При четвъртия кръстоносен поход (1202-1204 г.) основната цел на предводителите му е завладяването на Византия и нейните несметни богатства. Рицарите успяват да създадат своята втора Латинска империя и определят за император Балдуин Фландърски. Той разпределя придобитите земи между първенците си. Пловдив, който тогава се намира извън българските граници, се пада на Рение дьо Три, който се настанява в града заедно с войска от 120 рицари.

Латинският император надменно отхвърля предложението на българския цар Калоян за мир и сътрудничество и не скрива апетитите си към земите му. Тогава Калоян сключва съюз с гърците. Рицарската армия е разбита от българския владетел при Одрин, а летописецът Роберт дьо Клари отбелязва в хрониката си, че там умира „цветът на западното рицарство.” Балдуин е пленен и затворен в Търново, където по – късно е съсечен. Пловдив се оказва обаче мишена на задкулисните борби на византийския пълководец Алексей Аспиет. Той прогонва Рение дьо Три и се настанява в града като в свой собствен. Отмъщението на Калоян не закъснява. Българският цар превзема Пловдив и избива самоволно настанилата се византийска управа.

Когато Борил идва на власт, започва нов конфликт между България и Латинската империя, управлявана тогава от император Хенрих. Последвалите военни действия се водят с променлив успех за българите. Първоначално везните натежават в полза на цар Борил, но после нещата се обръщат и на север от Пловдив латинците печелят решаващата битка. Градът остава за дълго време в пределите  на империята. Едва при приемника на цар Борил – Иван Асен II, Пловдивска област отново се присъединява към България.

Автор: Ася Сократова

На 30 януари в София, в царския дворец, е роден синът на Фердинанд, Борис Сакскобургготски, една от най-значимите личности в българската история. Българският народ е във възторг – князът е баща на мъжки наследник и след повече от 500 години държавата има свой престолонаследник. 101 топовни салюта озвучават софийския център, отбелязващи щастливата вест. Празненствата се готвят, населението ликува, а родната преса е залята от подробности около голямото събитие.

Княз Фердинанд подготвя прокламация към българския народ, в която информира поданиците си.

Днес, вторник, осемнадесети януари хиляда осемстотин деветдесет и четвърта година, от Рождество Христово, часа на седем и четвърт сутринта,  в  Нашия княжески дворец в  столица София, Нейно Царско височество царствующата княгиня Мария Луиза, Моята августейша съпруга, с Божията помощ благополучно се освободи и роди едно отроче от мъжки род, на което дадохме името Борис и титлата княз Търновски.

Новородений Български Княз и наследник на българския престол, княз Търновски, херцог Саксонски, кавалер на първа и четвърта степен от военния орден „ за храбростта” , носителъ на веригата на ордена „Св.Александър” прогласихме и прогласяваме:

Шеф на четвъртия пеши Плевенски полк, шеф на четвърти конен полк и шеф на третия артилерийски полк.

Като съобщаваме тая радостна вест на Нашия възлюбен народ, Ний въздигаме топли молитви към Всеблагого Бога да пази, закриля Нашия августейши син и наследник на Българския престол и да му дава здраве, щастие и сполука в всичките му дела и начинания на благото, славата и щастието на нашето мило Отечество.

Издадена в Нашия дворец в столица София на Атанасов ден 1894 година – седмата на нашето царуване.

Граждани поздравяват княз Фердинанд за наследника.

По повод прокламацията писателят Петко Пеев допълва:

Изпълнена от голямата своя радост, княз Фердинанд побърза да я сподели и с своята доблестна армия. В тоя момент той не беше само щастлив баща, но и далновиден владетел. Отправил своя поглед към далечното бъдеще, той не можеше да да не помисли за големите задачи на своя приемник. И ние виждаме любящия баща да отстъпва на мъдрия Държавен глава. Още от първия ден на своя първороден син, княз Фердинанд пожела да го повери на онзи суров институт, в който се изковават и вдъхновяват доблестните защитници на Родината.

И затуй, поверявайки българския престолонаследник на армията, мъдрият владетел искаше тя да се сроди с него и той също да се сроди с нея и с нейните възвишени добродетели. Той искаше още тя „да възпита от него един храбър войник, един достоен вожд на татковината ни и доблестен хранител на българската чест и слава”.

Кореспондент на вестник „Балканска зора“ разказва развълнувано как е научил за рождението.

Как се раздаде мигновенно по цяла София радостната вест не знам, но знам, че тая заран в 8 часа точно, кога станах от леглото си и погледнах от прозореца вън, цялата улица беше окичена със знамена и забележително движение имаше на пътя. Народ се стичаше към Двореца. В същото време загърмяха топове. От гърмежа на топовете се сетих, че Княгинята е добила благополучно. Но какво е добила – мъжко или женско? Ето един въпрос, който девет цели месеца мъчи и Княза, и народа, и който числото на топовните гърмежи скоро ще реши.

Седнах безпокойно да броя гърмежите. Ох, колко дълги ми се виждаха разстоянията между първите 21 гърмежа! Чух 22-ия гърмеж най-после, но усъмних се. Допуснах, че може криво да съм изброил. Почаках малко – 23, 24… Съмнение не оставаше вече, убедих се, че имаме наследник!

Престолонаследникът на 11-годишна възраст.

Празненствата започват. Вестник „Свобода“ описва последвалите събития през деня:

Най-щастливо е днес столичното население, защото първите лъчи, които озариха лицето на високия Наследник, са лъчите на софийското слънце. Поздравено от топовните гърмежи с радостната вест, столичното население от рано тази заран остави ежедневната си работа, забрави всяка грижа и запразнува. За по-малко от един час затвориха се всички магазини и градът се окичи с флагове. Започна се едно невиждано досега движение по улиците. Всеки бързаше да излезе от дома си и да чуе една дума повече от онова, което знае. Всеки тичаше да се срещне с брат, роднина, приятел и познайник и да го поздрави с Наследника на България. Учениците от училищата се разпуснаха, всички правителствени и обществени учреждения се затвориха. И никой не желаеше да се прибере у дома си – всеки бързаше развълнувано към Двореца. В 9 часа преди пладне площадът и улиците при Двореца и около Градската градина бяха буквално непроходими. Набързо се повикаха две музики, които засвириха пред Градския съвет. Там се бяха събрали градските съветници и всички по-видни граждани. В 10 часа множеството, начело с кмета и музиката, потегли към княжеския Дворец. Проточи се една върволица от хора, на която края не се виждаше. Само една част от това множество препълни широкия двор на Двореца, а другите останаха да пълнят площада и трите улици наоколо. Виковете „Ура!” продължително цепеха въздуха. Князът, възхитен, взе на ръцете си венценосния  наследник,  изнесе го на балкона и произнесе с висок глас следните думи:

„Радвайте се софийци, заедно с мене и с целия български народ за новороденото българско дете – българския престолонаследник, Княз Търновски, Херцог Саксонски. Да живее Наследникът! Да живее България!”

С произнасянето на тия сладки думи, Н.Ц.Височество си издигна шапката и три пъти извика „Ура!”. И народът го последва с такива силни викове „Ура!”, щото звуковете на военната музика се заглушиха. На площада се залюля едно голямо народно хоро, което после се пренесе в двора на палата.

Множеството започна да излиза от оградата на Двореца едва към 11 часа, когато Н.Ц.Височество Княз Фердинанд, майка му Княгиня Клементина, Херцог и Херцогиня Пармски (родители на Н.Ц.Височество Княгиня Мария-Луиза) потеглиха към съборната черква „Св. Крал”. В черквата се отслужи благодарствен молебен за рождението на Наследника. Цялото множество отведнъж рукна по улиците, водещи към черквата и за няколко минути се препълни както черквата, така и грамадния площад около нея. На молебена присъстваха: министър-председателят Стефан Стамболов и другите министри, дипломатическите агенти, висшите граждански и военни чиновници и цялото столично население. Молебенът се отслужи от Негово Високопреосвещенство митрополит Партений и цялото духовенство.

След молебена множеството се разотиде. Но веднага следобед движението по улиците се поднови. В града цял ден имаше голямо оживление.

Вечерта градът беше осветлен най-бляскаво, както никога друг път. Към 18 часа започнаха да се хвърлят ракети от Градската градина. Голяма навалица народ се стече пред Градския съвет и в улиците около Градската градина и Двореца. В 19 часа множеството, с факли в ръце, начело с кмета и музиките, потегли към Двореца. Н.Ц.Височество Господарят и Н.Кр.Височество Пармският Херцог Роберт стояха на два прозореца в Двореца, за да гледат тържествующия народ. Заглушителни викове „Да живее Наследникът!” цепеха въздуха. На площада пред Двореца се изиграха няколко хора. От там, начело с музиките, народът отиде пред дома на министър-председателя г-н Стамболов, за да го поздравят с празника. След това множеството потегли към Градския съвет и там се започна голямо увеселение. Веселието се продължи до късно след полунощ. Тъй се свърши отпразнуването на този светъл ден.

Борис III Обединител е български цар в периода 1918-1943г. Той е първородният син на Княз Фердинанд и Княгиня Мария Луиза. Като далновиден и ерудиран държавник с изключително сложен за изследване характер, той живее и царува в едни от най-динамичните и повратни години от българската история. Тих, спокоен, скромен и търпелив, държавникът винаги е бил сред народа си, което е спечелило обичта и доверието у мнозина от представителите на различните социални прослойки – рядко срещано явление за владетелска особа от неговия ранг.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

Често когато стане дума за Априлското въстание, в съзнанието ни изниква образът на черешовото топче. Това оръдие, съдържащо в себе си толкова символика, е било натоварено с тежката задача да представлява българската артилерия. Макар и значително по-слабо от модерните османски оръдия и рядко ефективно, черешовото топче се превръща в символ на порива на българите към свобода и именно затова решихме да разгледаме детайлно участието му в Априлското въстание, както и чисто техническите му характеристики.

Идеята за изработване на българска артилерия, която да бъде използвана в Априлското въстание, се приписва на Иван Кишелски. Благодарение на това, че е бил полковник в руската армия, той получил възможността от близо да се запознае с устройството на сухоземните войскови части. В написаното от него „Ръководство за успешен бой с турците“, издадено през 1876 година, с помощта на революционната емиграция той изложил тезата, че въстаналите българи трябва да създадат и трите вида сухоземна войска- пехота, кавалерия и артилерия. Идеята за българска артилерия била реализирана в два от революционните окръзи – IV-ти и I-ви . В IV-ти тя придобила голям мащаб, докато в I-ви била реализирана само на едно място.

Поради невъзможността да се закупят и внесат оръдия, трябвало да бъде търсен начин за изработването им вътре в страната. Това наложило изработването на дървените топове. Дървените оръдия копирали истинските такива, но технологията за изработването им била значително по-проста. Дървен труп с дължина 2-2,5 метра се пробивал чрез изгаряне на дървото отвътре с нагорещено желязо. Оръдията били изработвани най-често от черешово дърво понеже то било смятано за най-твърдо. Имало е също така и топчета, изработени от бук, орех, бряст, круша, черница. На три-четири места топът бил стегнат със здрави железни обръчи. За да не се запали дървото от барута, на места топовете били обковани отвътре с ламарина. Калибърът на топчетата е бил колкото на планинските оръдия. Отворите на черешовите топчета били 8-10 сантиметрови. Според някои сведения далекобойността на топчетата била 400-500 метра. През 1876 година, научавайки за подготовката на въстанието, турското правителство забранило в България да се внася олово. Поради това за снаряди най-често били използвани тежестите от кантарите, които служели за мярка на премереното тегло. Също така били използвани пирони, железни отломъци или обикновени обли камъни, поставени в кутии.

Според Захари Стоянов първият изстрел с черешово топче бил направен в село Петрич. На 24 април топът бил поставен на една рътлина и насочен към Златишкото поле, където се била установила турска войска. Изстрелът бил сполучлив. Турската част се разпръснала. Трябва да се отбележи обаче, че Захари Стоянов не е присъствал на тези събития, което прави неговите сведения ненадеждни. Георги Тахов разказва за събитията по различен начин. Според него на 24 април бил даден първият изстрел, след който топчето се пръснало.

Черешовите топчета в Панагюрище се отличили в боевете на 30 април 1876 година. Според някои били изготвени 6 големи и 5 малки оръдия, според други броят на участващите в боя оръдия бил 5. Те били изработени от черешови, букови и орехови дървета. Някои били обковани отвътре с ламарина. Въстаниците заели три позиции, където били изкопани окопи за стрелба от колене. Топовете били разположени пред и зад втората позиция- височините Медет, Св. Илия, Каменица и Висок. Поради дъжда на 29 април топовете не могли да се използват, тъй като влажността направила пушките неизползваеми, поради което на 30-ти въстаниците се оттеглили на Кукла и Висок. Там, освен барут и куршуми, им били доставени и два топа. С тях се стреляло и, според разказите на някои, били убити десетина турци. Срещу въстаниците турците използвали своята модерна артилерия, съставена от оръдия „Круп“. Оръдията „Круп“ имали далекобойност 5 километра. С тяхна помощ те успели да отблъснат въстаниците  от Висок. Скоро била превзета и Кукла. Българите се оттеглили на бърдото на Спасовден, където също имало 2 топа, с които се стреляло. Те били под началството на Никола Динчов Геров. Въпреки отчаяната съпротива, панагюрци били принудени да напуснат и последната си отбранителна линия.

Различен поглед над участието на топовете в сраженията дава Иван Соколов. В своите спомени той посочва, че на 30-ти април бил изкаран един черешов топ. Оръдието обаче не могло да гръмне, а само се задимило и се пръснало на парчета. На негово място било докаран ново, обвито здраво с метални обръчи. То успяло да изгърми, но предизвикало повече смях отколкото реални поражения на противника. Повечето от топчиите са загинали по време на боевете или в затворите след това и не са успели да разкажат своите спомени от случилото се.  Не са били и много свидетелите на действието на топовете, за да може да се даде еднозначна оценка на тяхното действие в боевете при Панагюрище.

В Батак имали 2 черешови топчета. Едното от тях се пукнало още при пробната стрелба. На 30-ти април второто топче загърмяло. Първоначално изстрелите му стъписали врага, но впоследствие турците разбрали, че снарядите са безвредни и могат да причинят вреда само при пряко попадение.

В Брацигово на 25 април се решило да бъдат изработени 12 топове. На 27-ми април на гробищата били тествани 3 малки и 1 голям топ. Гърмежът бил силен, а изстрелът – сполучлив. На 30-ти април топовете били използвани в боя. Три малки топа били разположени по върховете над Кошарището срещу Чайнакчийво. Гюлето, изстреляно от първият топ, ударило право в неприятелската позиция и я разпръснало. Топовете успели да изгърмят всеки повече от 1 път, като един от тях даже се пръснал от многото изстрели. Наложило се позицията да бъде изоставена и въстаниците да се върнат към Брацигово, понеже то било обкръжено от башибозуци. В битката за Брацигово в действие влезли и топовете от гробищата. А. Мишев описва ситуацията по следния начин: „Топовете ечаха и задаваха страх на турците. Топовете ни помогнаха най-много да задържат башибозуците на по-далечно разстояние“.

След идването на редовната турска войска въстаниците били принудени да се предадат. Според професор Йоно Митев топовете, използвани в Брацигово, били 6, изработени от орехови и брястови дървета. Отбранителните линии при Брацигово били най-добре изградените от всички въстанически центрове през 1876 година.

В Клисура също били използвани черешови топове.  На 26-ти април започнала решителната битка в местността Зли дол. Няколкостотин български въстаници се сражавали със своите собственоръчно изработени черешови топчета и стреляли по османците с остарелите си пушки, докато срещу тях връхлитали  добре екипирани и въоръжени турци. Българите били разбити. В този ден Клисура дава над 400 жертви – въстаници, жени, старци и невръстни деца, а наред с това са опожарени над 800 къщи.

В I-ви революционен окръг единствено новоселските съзаклятници се снабдили с черешови топчета. На 2-ри срещу 3-ти май топовете били изнесени на височината при Зла река. Двата топа били носени на ръце, защото не били привързани към каруци. На 4-ти май се задали гъстите колони на башибозуците. Топовете изгърмели, като единият се пукнал. След превземането на позицията топовете били пренесени през реката, но поради повреди останали безучастни в останалите боеве. Въпреки това те предизвикали силно впечатление у турците.

Има сведения и за използването на черешово топче при боевете на връх Еледжик, но те са несигурни. В Белово бил изработен топ, който така и не бил използван. В Долни Кремен имали 2 топчета, които също така и не влезли в употреба. Турците пленяват над 10 дървени топа. Някои от тях били откарани в Одрин и Цариград. По-късно един от черешовия топове бил закаран като трофей в двореца Топкапъ в Истанбул, където се намира и до сега. Друг запазил се черешов топ бил изложен в София най-напред в сградата на Народната библиотека, а после оттам бил пренесен в бившия етнографски музей. Изгорял по време на бомбардировките в 1944 година.

Българската дървена артилерия имала предимно морален ефект. Дори с малкото си изстрели тя вдъхвала кураж и самочувствие на въстаниците. В началото турците се плашели от гърма на топовете, но след това се разбрало, че гюлетата нараняват само при директно попадение. Въпреки всичко, благодарение на наивната вяра на българите в черешовия топ, той се превърнал в символ на Априлското въстание.

Виж още:  Знамената на Българското Опълчение

Виж още: Пътят на Ботевата чета

Неотдавна ви разказахме историята на Луи Айер – швейцарецът, който с усилената си работа в следосвобожденска България се превръща в основоположник на българския спорт, а по-късно, сражавайки се за родината ни, губи живота си. Тази интересна и пропита с доблест история не е единствена по рода си. През 1894 година, по покана на българския просветен министър Георги Живков, освен Луи Айер, в България идват още 11 педагози, чиито професионални задължения се свеждат до организиране и изграждане на спортните дисциплини у нас. В устрема си те достигат далеч – не просто работят в страната ни, ами се привързват емоционално към нея.

Героят на днешния разказ е Шарл Шампо, роден през 1865 година в далечна Швейцария. Макар днес той да е забравен от мнозина, в историческите среди е познат като първия олимпиец, състезавал се за България. След пристигането си в страната ни той е разпределен като учител по гимнастика и физкултура в I Софийска мъжка гимназия. Впоследствие става председател на софийското крило на съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“. Организацията е същински храм на спортния дух и духовното самоусъвършенстване. Дълги години тя възпитава у младото поколение добродетели от най-висша степен.

Едва стъпил на родна земя, швейцарският гимнастик се оказва български състезател. През 1896 г. гръцкият крал Георг I открива съвременните олимпийски игри в Атина, а интересът към мероприятието е наистина впечатляващ – близо 100 000 зрители. Идеята за подновяването на древната традиция се приписва на френския аристократ на Пиер дьо Кубертен. Тя бива подкрепа от 14 държави, включително и България, която за момента няма никакви традиции в спорта. Общият брой на участниците в игрите е над 240.

12-те швейцарски учители

Българското участие в Олимпиадата се дължи най-вече на един човек, който незаслужено тъне в забвение – Тодор Йончев. Членовете на „Юнак“ го характеризират като ерудирана и целеустремена личност. На практика Йончев е човекът, който след Освобождението, се запознава с гимнастическото движение в Швейцария и Австро-Унгария по време на своето следване и правилно осъзнава, че спортът е необходим и основополагащ за изграждането на ценностната система у младото поколение. Макар първите му опити за организиране на спортни организации да са неуспешни, той не се отказва. След пристигането на швейцарците, за което Йончев изиграва основна роля, юнашки дружества се създават в градовете София, Кюстендил, Казанлък, Габрово, Варна, Лом. За две години броят им нараства до 15. Успехът им е наистина забележителен, а „юнаците“ се прочуват из цялата страна.

Откриване на Първите съвременни олимпийски игри в Атина

През 1896 година Йончев успява да организира българска делегация, която днес вероятно излиза извън представите ни за внушителна – едва 4 души. Те се отправят към Атина, където трябва да защитят българската чест. Пристигат на четвъртия ден от игрите, а от българската група се включва единствено Шарл Шампо. Очаквано, той не печели медал, но се представя повече от задоволяващо, участвайки в три дисциплини – успоредка, прескок и кон с гривни. Най-големият му успех е в кон с гривни, където заема пето място.

По отношение на представянето на Шарл Шампо, Тодор Йончев заявява:

Главатарят Шампо се яви на стадиона и удиви зрителите с няколко отбрани телесни упражнения в надпревара със 17 състезатели от 5 държави.

Така завършва тази куриозна история, която не представя спортисти с блестящи успехи и постижения, ами впечатлява с нещо далеч по-скромно и символично. В малка, непозната и лишена от всякакви спортни традиции, следосвобожденска България, ние все пак намираме своето място в първото издание на най-престижното състезание и оставаме следа завинаги в световния летопис. Едва няколко десетилетия след 1896 година родният спорт ще е извървял зашеметяващ прогрес, а българските състезатели ще печелят заслужено из целия свят.

Едно нещо силно ни впечатли, пишейки тази история. Българският народ все пак е благодарен на забравения швейцарец, тъй като той е закачливо наричан от него Шарл Шампов. Нима има по-голямо признание?

Клип, в който събрахме 10 интересни факта, избрани на случаен принцип. Във видеото ще видите и няколко съвременни повода за гордост, чрез които се опитваме да покажем, че историята се пише и днес.

АЕЦ Козлодуй

Революционна и първа по рода си на Балканския полуостров и в цяла Югоизточна Европа е атомната електроцентрала АЕЦ “Козлодуй” в гр. Козлодуй, област Враца. Тя е първата значима крачка по пътя на научно-техническото развитие на страната ни и то с международно значение. Към днешна дата тя все още е единствената атомна централа в България. Една трета от електропроизводството е нейна заслуга, което я прави и най-големия производител на електрическа енергия в страната.

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1966 г. На 15 юли се подписва спогодбата за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След внимателни проучвания площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-руски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

След три години старателна подготовка първата копка на това голямо за българите начинание е направена на 14 октомври 1969 г. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникалното и до днес за страната ни съоръжение. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор. Официалното откриване на атомната електроцентрала е обявено на 4 септември 1974 г.

Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230. Изключително е, че блоковете имат два напълно независими един от друг канала на системите за безопасност.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок. През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

АЕЦ Козлодуй

В продължение на 12 години атомната централа работи напълно безопасно и без никакви проблеми. Производствената дейност на АЕЦ “Козлодуй” напълно се вписва в идеята за “ядрен ренесанс” на Световната ядрена асоциация. Предприятието отговаря на високите екологични изисквания на Протокола от Киото, тъй като не отделя никакви парникови газове в атмосферата. Предприятието осигурява над една трета от необходимата на населението в България електроенергия. Цените са по-ниски и огромна част от домакинствата и дребният бизнес се радват на по-евтино електричество. АЕЦ “Козлодуй” осигурява работни места на над 6000 души в Северозападна България. В централата работят не само хора от града, но и от околните населени места.

През 2003 г. обаче под натиска на Европейския съюз и съгласно условията, които България трябва да изпълни в процесана сближаването ѝ с него, е стартирана процедура за спиране на първите четири реактора с мощност 440 MW, тъй като според Европейската комисия те не отговарят на европейските стандарти за сигурност. Две години по-късно под влияние на ЕК напълно прекратяват своята дейност Първи и Втори блок на централата. Това лишава близо 2000 жители от Врачанския регион от работа. Доставките на електроенергия за страната чувствително намаляват и значително се увеличава вносът ѝ от чужди страни. С приемането на България в Европейския съюз  нейното “европеизиране” нараства – през 2007 г. са затворени Трети и Четвърти блок на АЕЦ “Козлодуй”. Към днешна дата все още работят последните два Пети и Шести блок.

Равносметката дотук е: спрените мощности досега са 1760 MW, а работещите в момента са 2000 MW. За няколко години

няколко хиляди души от затворените блокове губят работата си, други са преквалифицирани за работа в Пети и Шести

блок. Но нещата не са съвсем песимистични – скоро след това се появява предложение за изграждане на 7 и 8 блок на АЕЦ. Смята се, че проектът се появява вследствие на забавянето на строежа на АЕЦ Белене. Тогава идеята не е обстойно разработена, защото са съществували две основни спънки, които по-късно са отстранени. Според проучвания изграждането на два нови блока за Козлодуй излиза по-евтино от построяването на АЕЦ “Белене”. Забавянето на построяването им обаче се дължи на получаването на лиценз за безопасността на новите реактори, което трябва да стане през есента на 2011 г. Така на 8 март 2011 г. централата обявява поръчка за удължаване на живота на 5 и 6 блокове, чиито експлоатационни срокове изтичат съответно през 2017 и 2019 г. Ръководството на централата се надява животът на реакторите да бъде удължен с поне 15 до 20 години, тъй като затварянето им би било пагубно за енергийния сектор на страната.

По време на изграждането на 5 и 6 блок са предвидени три потенциални площадки за новите блокове. Планира се построяването и въвеждането в експлоатация на нова ядрена мощност на площадката на АЕЦ “Козлодуй”. Това би подпомогнало заетостта в региона,  би допринесло за съхранението и развитието на научно-техническия потенциал в ядрения енергиен сектор, за гарантирането на надеждни и достъпни доставки на електроенергия в България и по-широкия  регион и за постигането на дългосрочните цели по намаляване на емисиите с парников ефект. Пред страната ни би се отворила възможност за износ на електроенергия към страните от Балканския регион като същевременно ще се осигуряват евтини доставки за българските домакинства за дългосрочен план от около 60 години.

АЕЦ Козлодуй

За управление и реализация на проекта през м. май 2012 г. “АЕЦ Козлодуй” ЕАД създава дъщерна компания – “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД. Процесът на лицензиране на проекта стартира на 13 декември 2012 г. Към днешна дата за “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД се извършват проектни проучвания и комплексна оценка на риска за целия проект. След приключването им резултатите от тях се предоставят на Министерския съвет, а в случай на положително правителствено решение, след лицензиране на площадката се търси стратегически инвеститор, като ръководителите не отхвърлят и други възможности за финансиране на проекта.

България започва своя път към “чистата енергия”, както още наричат електроенергията, през далечните 60 години на миналия век с изграждането на напълно безопасната и екологично чиста атомна електроцентрала АЕЦ “Козлодуй”. Централата е първа по рода си и на целия Балкански полуостров. Изграждането ѝ е революционна стъпка за България в научно-техническата област на ядрената енергетика дори в европейски мащаб. Сред съоръженията ѝ се намират напълно български и изключително иновативни и ефективни проекти, намерили приложение и в световен мащаб. Оттогава досега АЕЦ осигурява над една трета евтина енергия за населението на страната, както и сигурни работни места. Плановете за изграждането на 7 и 8 блок на атомната централа, както и новосъздадената “АЕЦ Козлодуй – Нови мощности” ЕАД са още едни смели крачки по пътя на научно-техническото развитие и екологично чиста природа.

Автор:  Ивона Христова

Националното обединение на българския народ става основна задача на българското общество след Освобождението. Разгромът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година и обявяването на Независимостта през 1908 година тласкат българите към военно решаване на Българския национален въпрос.

България става инициатор за създаването на Балканския съюз. Предпоставки за това са слабостта на Османската империя и нейното поражение в Итало-турската война от 1911 година. В основата на Балканския съюз стоят българо-сръбският договор от 29 февруари 1912 година и българо-гръцкият договор от 16 май същата година.

Българското население е преизпълнено с ентусиазъм – най-после ще бъде завършено обединението на всички българи започнало през 1885 година. Кланетата в Кочани и Щип допълнително изострят обстановката. На 17 септември 1912 година е обявена мобилизация. В българската армия се стичат хора от всички обществени слоеве, както и бежанци от Македония и Одринска Тракия и така броят на записалите се далеч надхвърля предвидените за мобилизация – под бойните знамена се събират около 600 000 души.

Манифестът на Н. В. Цар Фердинанд за обявяване война на Османската империя

На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.

Така започва дългоочакваната Балканска война – моментът, в който Османската империя ще бъде окончателно прогонена от Балканите, а нейното наследство ще бъде поделено между младите балкански държави.

По численост българската армия с главнокомандващ генерал-лейтенант Михаил Савов представлява най-мощната военна сила в съюза. Нейните 3 армии трябва да нанесат основния удар в Източна Тракия – там, където са разположени главните турски войски и по този начин на българите се пада най-тежката задача във войната. Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на удар с две армии (1-ва и 3-та, общо 150 000 души) в пространството между Одрин и Лозенград по направление към Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова 1-ва армия с командващ генерал Васил Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а 3-та с командващ генерал Радко Димитриев е оставена в неин резерв за да разшири пробива й. Задачата на 2-ра армия с командващ генерал Никола Иванов е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали.

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд с командващ генерал Стилиян Ковачев, в който влизат 23 000 души от 2-а пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места. Седма пехотна дивизия – 37 000 души под командването на генерал Георги Тодоров – е дислоцирана край Дупница и Кюстендил и трябва да настъпи по долината на Струма към Солун.

Седма пехотна Рилска дивизия е формирана през 1904 година с Указ №88/30 от декември 1903 година с щаб гр. Дупница. Към 1906 година в състава ѝ влизат: 14-ти Македонски, 22-ри Тракийски, 13-ти Рилски и 26-ти Пернишки пехотни полкове, 7-ми артилерийски полк, 7-ма пионерна дружина, 1-ви кавалерийски дивизион, 1-ви конен полк, 7-мо дивизионно интендантство. В първия етап на войната дивизията е включена в състава на Втора съюзна армия, която е командвана от сръбския генерал Степа Степанович. От изходната си база в района Невестино-Кочериново нейните три бригади се развръщат в три колони между Струма и Брегалница.

Въпреки строго охраняваната от турците граница, началникът на дивизията още на 2 октомври влиза във връзка с три чети македонски въстаници.

На 4 октомври в 20 часа той получава от Щаба на Българската действаща армия следната телеграма:

Ген. Георги Тодоров

„Утре, 5 октомврий въ 7 ч. пр. пл. се откриватъ военнитъ действия…”

Заповедта за обявяването на войната и за настъплението се посреща от всички чинове в дивизията с голям възторг. Седма Рилска дивизия прекосява границата при гр. Кочериново. Втора бригада с командващ полковник Спас Чилингиров на 5 октомври завладява Царево село (дн. гр. Делчево, Македония), а Трета с командващ генерал-майор Спас Георгиев – Горна Джумая (дн. гр. Благоевград). След този успех Трета бригада настъпва на юг по течението на Струма и завзема Орановския пролом. През това време главните сили на османския Струмски корпус се съсредоточават в Кресненския пролом и настъпват на север с намерението да нахлуят на българска територия през с. Бараково и да подсигурят от изток операциите на Вардарската армия в битката при гр. Куманово (дн. Македония). На 9 октомври авангардните части на противниците се сблъскват в района на гр. Симитли. В резултат на боя за Симитли опитът за османско настъпление към гр. Дупница е пресечен. На 10 октомври Втора бригада овладява гр. Пехчево (дн. Македония). На следващия ден дясната колона на дивизията – Първа бригада с командващ полковник Тодор Митов, разбива турската 16-та низамска дивизия край Кочани и влиза в града. С победата си в боя за град Кочани дивизията подсигурява фланга на сръбските войски в битката при Куманово, която пък има решаващо значение за поражението на османците на Вардарския оперативен театър.

На 12-13 октомври Трета бригада нанася поражение на османския Струмски корпус при с. Крупник и овладява Кресненското дефиле на 14 октомври. Седмица по-късно е преодолян Рупелският пролом и Трета бригада влиза в гр. Демир Хисар, а на 25-ти авангардът на 7-ма дивизия е в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция).

В същото време българи и гърци се надпреварват към Солун – „перлата на Бяло море”. Ето какво представя в своя рапорт самият командир на дивизията – ген. Г. Тодоров:

„Чуждата преса публикува върху завземането на Солун кореспонденции, в които се казва, че гърците първи са влезли в този град . За да възстановя истината, аз намирам за необходимо да изложа следните данни: …изпратих моята армия на 3 км пред Солун. В същото време гърците се намираха на 17 км от града при реката Вардар. Обаче един от моите ескадрони влезе в Солун. Видях, че бяха изпратени тренове от Солун към Вардар за да докарат два батальона гръцка пехота. От позициите, които бяха завзели гърците не биха могли да пристигнат в града за един ден.”

Една българска рота достига центъра на Солун и открива българска пощенска станция. В същото време османският командир Тахсин паша предава града на гръцката армия срещу огромен откуп от 60 000 турски лири и гръцки кораби, които да превозят войските му до Галиполи, за да се бият отново срещу българите. По-късно той изказва закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите”.  Именно 7-ма Рилска дивизия е посрещната най-възторжено в града, защото 2/3 от населението на столицата на Македония тогава са солунските евреи и българи, които окичват домовете си с български знамена, стичат се на улиците и акламират навлизащата българска войска. Официалното влизане на княз Борис, извършено сутринта на следващия ден е салютирано от руския броненосец  „Олег”.

Генерал-майор Георги Тодоров в Солун през пролетта на 1913 г.

Превратът на младотурците началото на януари 1913 в Османската империя слага край на примирието на 20 ноември 1912 година с държавите от Балканския съюз. През февруари 1913 младотурците подновяват  бойните действия като планът на новия главнокомандващ, Ахмед Изет паша, за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при с. Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Седма Рилска дивизия е прехвърлена в гр. Дедеагач (дн. Александруполис, Гърция) и е включена в състава на новосформираната  Четвърта българска армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. Чаталджанската турска армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар. Настъпва звездният миг на 7-ма дивизия – на нея се пада най-тежката задача – да отрази главния удар при Булаир и по този начин да спаси българския тил. Турските войски разполагат с изключително превъзходство в пехота и артилерия, но освен на полевата си артилерия, те могат да разчитат и на едрокалибрените оръдия на своя флот.

За да бъде уловена максимално добре атмосферата от бойния път на рилци биха послужили няколко разкази, които официално дава главната квартира и вестниците „Утро” и „Дневник”, както и описанията от книгата на генерал Кирил Косев – „Подвигът 1912-1913”.

На 5 февруари започва артилерийска подготовка срещу българските позиции от морската артилерия и булаирските крепостни оръдия. „Много зор си дадоха морската и крепостната турски артилерии, но никаква вреда те не причиниха на нашите. Скоро нашите войници почнаха да се подиграват с турските топове. Когато морската турска артилерия откриваше мястото на някоя наша батарея, те се опитваха да я унищожат, но морските снаряди прехвръкваха и падаха в другото море – Саркоския залив”.

Към 8 часа сутринта още в началото на двубоя, в турския лагер се забелязва голямо движение. Скоро след това започва силно турско настъпление към българските войски. „Кюрдските полудиви фанатизирани маси настъпваха, въпреки вихрения огън на нашите войски, отправен към тях. Техните дивашки викове едва ли не бяха по-силни от тези на топовете. Мнозина от тях паднаха, но кюрдите напредваха”. Скоро вражеските войски навлизат в зоната, където огънят на българската артилерия е най-ефикасен и сред тях настъпват колебания.

Турските военноначалници забелязват тази нерешителност и изпращат нови подкрепления, за да подемат отново вълната на настъплението. „И пак се понесоха нови и много по-ужасни викове. Долината край Мраморно море бе почерняла от турските побеснели маси”.

В този критичен момент се спуска гъста мъгла и българската артилерия е поставена в невъзможност да действа ефикасно. Турските оръдия, също спират да стрелят, защото често дори и при пълна светлина те сбъркват и уцелват собствените си войски. Такива сгрешили снаряди всяват най-страшна паника в турските редове.

Битката при Булаир

„Възползвани от мъглата и осигурени откъм своята артилерия, че тя сама не ще ги избие, кюрдските диви пълчища се понесоха с голям устрем към нашите”. Положението на българите силно се влошава. Налага се тактическо отстъпление. Лявото крило на българските войски отстъпва съвсем правилно и редовно по предварително изработен план. Именно към тази точка са отправени силите на турците. Обаче десният фланг, не отстъпва нито една крачка. Това силно безпокои врага, който се страхува да не бъде заграден.

Към 1 часа следобед пристигат две дружини подкрепления. „Когато се вдигна мъглата, противникът, вместо да види идващите насреща от Шаркьой негови войски, видя налитащите българи. Едно мощно „ура” се понесе в редовете на нашите. Българите удариха на страшна атака, като показаха голяма храброст и пълно себеотрицание. Турските пълчища не издържаха страшния натиск на нашите. Те, които отиваха с голям устрем напред, обърнаха се бяг. И удариха на такова диво и безредно отстъпление, каквото едва ли друг път е ставало”.

Левият фланг на българските войски, които отстъпват правилно и методически, се отдръпва назад на разстояние около километър и половина в продължение на няколко часа, а турците изминават същия този път назад само за 5-10 минути.

Особено добре работят в това бясно турско отстъпление българските митральози. Те причиняват ужасно опустошение на кюрдските маси. „Залповете на българската пехота, картечния огън и шрапнелите се лееха, като из ведро и косиха, като жито, чедата на Аллаха. Само за няколко минути полето беше осеяно с безброй трупове. А и пехотата със своите атаки довършваше кюрдските пълчища. Това бе една небивала касапница на хора, която никой ум не може побра”. Кюрдските пълчища са гонени чак до укрепленията, които се намират зад с. Булаир, и побързват да се скрият. „Турският войник е безсилен пред нашите атаки на нож. Последните винаги вселяват паника в редовете на турските пълчища. Тия пълчища голям страх ги обзема при чуването на командата „на нож”.

В боевете при Булаир турците претърпяват пълен погром: те са чисто и просто унищожени. В този ужасен бой турците губят знамето на 80-тия си пехотен полк, две планински скорострелни оръдия, 6 митральози и не по-малко 6 000 души убити. Към тях трябва да  се прибавят и най-малко 12 000 души ранени. Така общо загубите възлизат на 20 000 човека. Българите дават само 612 ранени и 120 убити войници и 8 ранени и 2 убити офицери.

Влизането на Седма рилска дивизия в Солун

„Изгонването на турските сили в Галиполи зад Булаирските височини и укрепления, справедливо и остроумно бе наречено в чуждия печат затваряне в бутилка. По-хубаво сравнение от това не би могло да има. Край устата на бутилката са наредени вече българските топове. Нека се опитат да утолят тази бутилка”.

Така завършва най-славният епизод от историята на 7-ма Рилска дивизия. Тя е една от войсковите единици с най-голям принос по време на Балканската война. На нея се падат трудните задачи да достигне Солун, въпреки подлостите на гърци и сърби, и пак на рилци се пада отговорността да спасят фланга и тила на Българската армия от главния удар на турците при Галиполи.

В чест на голямата победа в Галиполския полуостров е написан и маршът „Булаир”, който става бойна песен на 22-ри Тракийски полк от състава на 7-ма Рилска дивизия. Самият марш е един от най-известните български маршове и е изпълняван често по паради и официални военни събития. А в чест на самата 7-ма Рилска дивизия е написан маршът „На Рилеца-герой”

„На рилеца герой

титан калимански,

герой от Булаир

с гърди от желязо

и воля от гранит.“

Автор: Иван Иванов

Библиография:

1.Войната между България и Турция през 1912-1913 год., т.VI, Министерство на войната, София, 1935.
2.Унищожение на турските войски в Галиполи, Шумен, 1913, Издателство  Ив. Лъсичковъ.
3.Косев, К. Подвигът, София, 1983, Военно издателство.
4.Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г. София 1989.
5.Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“.
6.Димитров, Б., Войните за национално обединение 1912-1913, 1915-1918, София, 2001, стр. 37.

Българското Възраждане е забележително явление в нашата история, характеризирано с непрекъснати и усилени борби на българското население – за независима църква, за просвета и култура, за политическо освобождение. От годините са ни известни множество  опити за отхвърляне на чуждата власт – както с мирни средства, така и със силата на оръжието. Личностите и събитията, свързани с тях, са много – кои от кои по-героични. Един такъв феномен на движението на българите за национално освобождение е и Червеноводската чета. Нейната история ще остане забележително събитие, защото въпреки малкия си мащаб и неефективни действия, тя е огледало на смелостта и дързостта на поробения български народ, пример за дързостта, с която той се противопоставя на неправдата, крепен от вярата, че промяната е възможна.

Тома Кърджиев- водач на Червеноводската чета

След известен опит, съпроводен с неуспехи, през месец август 1875 година в Букурещ БРЦК отново се събира за подготовка на въстание. Под предводителството на новият неин председател  Христо Ботев, комитетските дейци вземат решението през следващия месец септември да се вдигне повсеместно въстание. Според откритата документация на комитета, България е разделена на революционни окръзи, на всеки от който е назначен апостол. Червеноводската чета е плод на усилията на Никола Обретенов и Тома Кърджиев в Русенския край. В Букурещ е решено поради големината на турския гарнизон в Русчук въстание да се вдигне в село Червена вода, където дълги години като учител работи Тома Кърджиев. Русенските въстаници трябва да се присъединят към четата, организирана в Червена вода. Планът е поборниците от Русенско да се обединят с голямата Търновска чета. Въстанието във всички окръзи трябва да избухне едновременно на 16/28 септември.

Организацията на четата е вълнуваща: дъщерята на Баба Тонка – Петрана, заедно с комитетския работник Тодор Чунчулов шият знаме, а Баба Тонка е наставницата. Твърди се, че знамето на четата е извезано със златна сърма, а на тъмнозеления плат заплашително стои лъвът с думите “свобода или смърт”. Чувството за историческа значимост не е пренебрегнато – изписана е и годината – “1875”-та.

Очакването да бъде изпратен войвода на четата от Румъния не се оправдава и комитетските дейци обръщат поглед към българите живеещи в границите на Османската империя. Изборът се пада на един непознат за Русенския комитет и за червеноводските патриоти мъж – Върбан Йорданов – член на Шуменския революционен комитет. Велко Абаджиев, участник в четата, пише в своите спомени:

“В събота на 14 септември подир обед пристигна с трена от Шумен войводата Върбан Юрданов от Шуменски(я) комитет. Той не бе посрещнат от никого по известни съображения. Като търговец на жито той отседна в търговския хан на бай Михо, касиер на комитета, пред когото се легитимирал”.

След като организационната част е приключена, а тактиката уточнена, на 17 септември знамето е осветено в местната църква, а четниците полагат клетва за своите действия: “Заклевам се, че ще се бия и жертвам за Отечеството си”. Там са и Тома Кърджиев, и Велко Абаджиев.

Според плана, при пристигането на куриер от Шумен, четата веднага поема на поход към Балкана. Целта е отрядите да се насочат към центъра на въстанието – Старозагорският край. Първата задача на Червеноводската чета обаче е да достигне до Горна Оряховица.

Маршрут на Червеноводската чета

В последния момент, преди планирания старт на въстанието, на 19-и септември  Кърджиев е арестуван по донос на Русенския митрополит Григорий, “че готви бунт против султана”. Задържането на Кърджиев внася смут сред бъдещите четници, но за кратко. Заради надвисналата опасност Никола Обретенов се прехвърля във Влашко. Въпреки първоначалните затруднения на 21 септември четата се събира за път. Неуспехите обаче продължават – вместо очакваните 200 души на учредения ден идват само 20. Четата има следния състав: войвода Върбан Юрданов от Шумен и юнаците от Червена Вода – Мирослав Живков (Маймунския), Георги, Никола и Иван Цончеви (братя), Никола Попмартинов, Христо Юрданов, Тодор Петков, Тодор Пенчов, Мирчо Милев и Продан Николов. Русенците в тая чета са: Велко Абаджиев, Стати Попов, Атанас М. Узунов и Андон Данев. Към тях се присъединяват от село Табачка русенците Петър Хаджи Драганов и Стоян Калчов Маджаров. Въпреки малкия им брой, желанието на четниците е несломимо и те тръгват по начертания път. На 23 септември те достигат село Хюджекьой (Могилино), където се надяват да намерят още последователи, но безуспешно. Четата продължава през полето и горите до село Лефеджии (Бреговица), продължават и несгодите – по време на похода веднъж водачът не се връща повече от денонощие след като отива в близкото село за храна. След като най-после се връща, той носи лоши вести: мостът, по който трябва да минат, е заварден, а и за въстание няма никаква вест. Четниците решават да вървят заедно до с. Широково, където се разпръскват. Войводата и Георги Цончев обаче остават да се укрият в селото и като “утихне” опасността да се прехвърлят в Румъния. Така идва и последната нощ на войводата. Издайникът в лицето на приютилия ги човек не може да устои – дали от страх или за награда, той издава българския патриот.

На следващата сутрин войводата Върбан Юрданов е заловен. Заптиетата заключват ръцете на гърба му и го провождат към Цариград, където да бъде изправен на съд. По пътя натам на войводата му хрумва план как да се измъкне: когато съзират извор пред тях, българинът  моли да спре, за да пие вода. Навежда се, а желязната цев на револвера пари под пояса. Заптиетата проявяват несъобразителност и не го претърсват при залавянето му. Когато уж привидно се навежда да пие вода, Върбан Юрданов изважда револвера от пояса си, бързо се обръща и стреля по близкия от стражарите като го поваля моментално. Тогава вижда как ятаганът изсъсква зад врата му. Вижда и озвереното лице на другия. Войводата пада мъртъв на земята и с това се поставя краят на червеноводската чета.

Паметна плоча посветена на Тома Кърджиев

По-късно са заловени и други от четниците, но не след дълго са освободени. Загива само войводата като изкупление за всички. В едно писмо до Никола Обретенов Тома Кърджиев изказва съмнения относно личността на Върбан Юрданов, но със смъртта си войводата доказва обратното: той умира в името на общата, висшата кауза, която обединява всички българи през Възраждането – всенародната свобода на българския народ.

Днес край пътя от Широково за Две Могили се издига паметник на Върбан Юрданов и неговите четници. Червеноводската чета, макар и да не прави нещо значително, повдига духа на народа. Тя е един от ярките примери за бунтовническите настроения сред българите, за непримиримостта им към чуждите владетели. Червеноводската чета показва, че дори и неподготвен и без оръжие, но с желание, народът може да се бори за свободата си.

След Освобождението на България и жестокото орязване на Санстефанските ѝ граници, през годините те неведнъж са били изменяни в резултат на различни външни фактори. В началото на ХХ в. на Балканския полуостров, а и в европейски и световен мащаб се случват събития, които не могат да не повлияят на държавите – били те малки или големи, победителки или загубили.

Територия на България установена от Берлинския конгрес

В тази рубрика ще ви разкажем за областта Добруджа и съдбата ѝ през годините. Очевидно е, че тя е ценена и оспорвана от две съседки територия – България и Румъния. Населявана е както от румънци, така и от българи и е безспорно желана придобивка и за двете страни. Географското ѝ разположение на бреговете на Черно море и фактът, че е пресичана от р. Дунав правят Добруджа стратегическа територия. Същевременно нейните земи са изключително плодородни и са гарантиран източник на продукция. Към днешна дата България е страната, която е облагодетелствана от богатството на житните ѝ класове. Каква обаче е тяхната история?

Още Санстефанският мирен договор предвижда земите на Северна Добруджа да останат в Кралство Румъния. Впоследствие това е и една от малкото клаузи, които Берлинският договор запазва. Интересното тук е, че Румъния не предявява никакви претенции за тези територии – те се явяват като компенсация за отнетата ѝ от Русия Южна Бесарабия. Това е компенсация, която Кралство Румъния дори не пожелава сама. По това време Северна Добруджа е слабо заселена с румънци и е с неразвита инфраструктура. Придобивката е неравностойна на загубените територии. Въпреки това малките новосъздадени държави от Балканския полуостров нямат право на мнение пред Великите сили. Берлинският договор е подписан с тази клауза и статуквото не се променя близо 30 години.

До Балканските войни няма и намек между двете страни за оспорване на граници и територии. По време на Междусъюзническата война Румъния, без никой да ѝ е обявил война, се намесва в конфликта с неоправдани искания. Настоява България да се откаже от Южна Добруджа, търсейки компенсации с оглед бързите ѝ победи в Източна Тракия през есента на същата година. След като това не става, на 29 април се провежда конференция в Санкт Петербург, на която румънският крал Карол настоява за териториални компенсации поради страха от увеличаващите се територии на България. Под ръководството на руския външен министър Сазонов се правят корекции на българо-румънската граница, като България предава на Румъния Силистра. Но това се оказва недостатъчно. Румънците искат целия район и цяла Добруджа да бъде тяхна, но тези техни претенции за по-сериозните териториални размествания обаче са отхвърлени.

Територия на България след края на Междусъюзническата война

След като не може по дипломатичен начин да вземе това, което смята че ѝ се полага, Румъния грабва оръжието и се намесва в Междусъюзническата война. На 28 юни 1913 година румънската армия, подкрепяна от Франция, преминава границата в Добруджа. На 1 юли тя скъсва двустранните дипломатически връзки с България. Вражеските войски продължават настъплението си към вътрешността на страната. Под надвисналата заплаха на 4 юли цар Фердинанд се обръща към румънския крал Карол с молба да прекрати нахлуването и предлага териториални придобивки в замяна на искания мир. За да опази каквото може от България,  той обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На следващия ден – 5 юли, българският външен министър Никола Генадиев уведомява официално румънския министър-председател Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци.

На 22 юли 1913 година между България, бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен мирен договор, който задоволява етнически и исторически неоправданите претенции на Румъния към Южна Добруджа. Това става при положение, че в Северна Добруджа румънският елемент след дългогодишната колонизация все още не е достигнал преобладаващо мнозинство, а в Южна Добруджа  броят на регистрираните компактни маси румънци е нищожен.

Не минава много време и Добруджа отново е обект на преговори. След избухването на Първата световна война на 24 август 1915 година министърът на външните работи Радославов подписва с германския посланик Михаелес  тайна конвенция, според която ако Румъния нападне България, Турция или някой от другите съюзници, Германия е съгласна България да си върне част от загубените територии. В крайна сметка Румъния се намесва на страната на Антантата, срещу която България воюва.

На 7 май 1917 година в Букурещ е подписан договор, според който земите на юг от линията Черна вода – Кюстенджа са предадени на България. Над Северна Добруджа е установен кондоминиум – територията е управлявана съвместно от Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България). На 24 септември 1918 година Берлинският протокол за кратко време установява българския суверенитет над цяла Добруджа. След определени обстоятелства обаче в края на ноември месец земите са върнати на Румъния. Тя управлява тази територия до 1940 година и я заселва с десетки хиляди арумъни и румънци, а голяма част от българското население е прогонено или асимилирано.

Добрич, посрещане на освободителите на Южна Добруджа, септември 1940г.

През въпросната 1940 година в резултат на определени външнополитически обстоятелства по време на Втората световна война Румъния се оказва в международна изолация, което я принуждава да започне преговори с България. Между останалите участнички във войната се заражда конфликт относно границата, която трябва да се установи в Добруджа. Българското правителство се обръщат с писмо до Хитлер, в което подчертава колко важно е за германската политика на изток България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия. Като краен резултат от натиска Румъния се съгласява да подпише Крайовската спогодба на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и фактически е възстановена границата, определена от Берлинския договор (1878 г). След подписването на Крайовския договор румънската власт за 48 часа гони от Северна Добруджа по-голямата част от българското население, което е изявило националното си самосъзнание, като конфискува и имотите му.

Връщането на Южна Добруджа се счита за един от върховете на българската дипломация и в частност на действията на цар Борис III, защото това става в условията на една бушуваща Втора световна война и България успява по мирен път да си върне една територия, без да се пролее нито капка кръв. Днес населението там е предимно българско, на второ място е турското население, а малцинствата са съставени от гагаузи и кримски татари.

Българите имаме записани в историята си не един и два успеха. Видни наши сънародници достигат до своеобразни върхове във военните дела, изкуството, литературата и спорт. В края на миналия век българските футболисти записват имената си в спортната история със забележителни успехи на Световното първенство през 1994 година. Тогава, под напътствията на треньора си Димитър Пенев, родните таланти записват и своето най-голямо постижение, достигайки до четвърт финали на Мондиала.

Футболният отбор на България от световното 94- та

През пролетта на 1992 година българите започват своите борби за място на Световното първенство успешно, с победа над Финландия с 0 на 3. След това, през есента на 1992 година на свой терен младите футболисти успяват да вкарат два гола на французите, но допускат от швейцарците също два гола на техен терен. На 2 декември българите гостуват в Израел и побеждават домакина с 0 на 2. Явно няколко месеца почивка се отразяват неблагоприятно на нашите момчета, защото на 14 април 1993 година падат от домакините Австрия с 3 на 1. Българският отбор обаче бързо влиза във форма и на 28 април удържа победа с 2 на 0 над Финландия като домакин. След равенства с 2 на 2 с Израел и 1 на 1 с Швеция, българските момчета набират скорост и успяват да вкарат цели 4 гола на австрийците като домакини и да допуснат само един. Последният мач, от който зависи дали българските футболисти ще се класират за Световното първенство, е с Франция. Тази среща остава в историята с начина, по който българите успяват да си извоюват участието в елиминациите.

На 17 ноември 1993 година България играе с Франция на легендарния стадион Парк де Пренс. Два кръга преди края шансовете на България да се класира са минимални, но Израел изненадва Франция и успява да ги победи, така преди финалния сблъсък нашите момчета са на 3-то място с 12 точки, а французите са на второ място с 13. На тях обаче им трябват победа или равенство за класиране, докато българите ще се класират само при победа над Франция. По време на последния мач, в 32-рата минута Ерик Кантона вкарва гол във вратата на Борислав Михайлов. Малко след това в 37-мата минута Емил Костадинов отбелязва с глава след центриране на Красимир Балъков от корнер. Добрата екипна работа на българските момчета изравнява резултата. Равенството се запазва и след почивката, когато българите се опитват да вкарат втори гол, но френската врата се оказва трудна цел. В края на полувремето французите правят опасна атака към вратата на Борислав Михайлов, но българските защитници успяват да противодействат успешно и поемат топката. 10 секунди преди края на редовното време Емил Кременлиев подава топката към върналия се назад Любослав Пенев, който 4 секунди преди края с прехвърлящо центриране успява да изведе Емил Костадинов в стрелкова позиция. Костадинов вкарва гол секунда преди да свърши редовното време. Коментаторите на Канал 1 Николай Колев – Мичмана и Петър Василев крещят от радост заедно с целия български народ. В историята остава репликата на Мичмана “Господ е Българин”, с което той се опитва да опише невероятния обрат в мача. 50 000 французи на стадиона не могат да повярват, че техният национален отбор няма да се класира за Световното за сметка на България. Минута след изтичането на редовното време съдията свири край на мача, с което България се класира за Мондиал ‘94. Цяла нощ хората в България празнуват по улиците невероятния успех. След края на мача френският треньор Жерар Улие подава оставка.

Радостта на Стоичков след неговият гол срещу Гърция

След като започва Световното първенство е изтеглен жребий за определяне на шестте груби. На българския отбор му се пада да играе мачове срещу слънчевите страни Гърция, Нигерия и Аржентина в група D.

В груповата фаза националите ни остават втори с равни точки с първия Нигерия. В мача срещу нигерийците младите ни футболисти падат с 3 на 0 и за съжаление завършват с по-лоша голова разлика от тях. Въпреки това момчетата не се демотивират, а дори обратното. В следващия мач успяват да надвият Гърция. Като че ли за да компенсират първата загуба, младите лъвове успяват да вкарат цели 4 гола на гърците и не допускат нито един. Българите бързо влизат във форма, надигравайки Аржентина с 3 на 0, които остават трети, но с равна голова разлика. Като равносметка нашите момчета са с 3 повече вкарани голове, отколкото допуснати, така че завършват с общо 6 точки, наравно с Нигерия и Аржентина.

Директните елиминации започват обещаващо за българския отбор. Негативната тенденция от първия мач е прекъсната и следва серия от забележителни победи, на които целият свят става свидетел. В осминафиналите националите отстраняват Мексико с 4 на 2 след дузпи, но преди тях в редовното време двата отбора успяват да си вкарат по един гол. На четвъртфинала България се изправя срещу световния шампион Германия. След 0 на 0 в първото полувреме, германците повеждат с гол на Лотар Матеус от дузпа. Това не обезкуражава българите и те само за 3 минути (‘75, ‘78) повеждат с 2 на 1 с голове на Христо Стоичков и Йордан Лечков. Така България достига геройски до паметния полуфинал срещу Италия. На него отборът играе вяло първото полувреме и позволява на Италия да поведе с 2 на 0 с голове на Роберто Баджо. Младият Христо Стоичков успява да върне един гол от дузпа преди почивката. През второто полувреме националите излизат много мотивирани, но италианците успешно им противодействат. В 70-тата минута Алесандро Костакурта играе с ръка в наказателното поле на Италия, но съдията така и не отсъжда дузпа. В крайна сметка мачът завършва със загуба на България с 1:2. На мача за 3-тото място българите, може би обезкуражени, падат от Швеция с 4:0 и остават на 4-то място в крайното класиране.

Голът на Стоичков от пряк свободен удар срещу Германия

С това четвърто място възходът на българския футбол приключва. През следващите години едно след друго се сменят разочароващи представяния на спортните форуми. Въпреки това, българският успех през 1994 година, който направи милион българи горди със своя национален отбор, завинаги ще остане в историята на световните първенства по футбол.

„Тук ще бъде пристанище Павлово“. Неотдавна това е гласяла една от табелите в покрайнините на София. Проектът „Софийско море“, който е и тема на този материал, е един от най-мащабните в историята на социалистическа България. Несъмнено граничеща с безумието, тази идея се превръща в неизменна част от  ежедневието на софиянци в продължение на години. Каква е причината за осъществяването й и какво точно цели тя ще научите в този материал. Приятно четене!

България на три морета – един от емблематичните моменти в българската средновековна история. За последно страната е имала такъв излаз по времето на цар Иван Асен II, а преди това и през „Златния век“ на цар Симеон Велики. От тогава този спомен се е запечатал в историята ни като символ на зенита на българската държава и мощ и често се връщаме към тези моменти, за да напомним най-вече на самите себе си, че някога нашата държава се е простирала от Черно, през Бяло, та чак до Адриатическо море.

Вълко Червенков

Но нека прескочим столетия и да се пренесем в началото на 50-те години на ХХ век, откъдето започва разказа ни. Вече 4-та година БКП управлява, държавата ни е прекръстена на Народна Република България, а за първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател е обявен Вълко Червенков.  Само за няколко години, от 1950-а до 1956-а е извършено невиждано до тогава по мащаби строителство – над 30 тежки промишлени комбината заработват, копаят се проходи през Балкана, българският и румънският бряг биват свързани посредством „Дунав мост“, изкопани са десетки язовири, енергийната мрежа на страната ни е подсилена с 9 ТЕЦ-а и 17 ВЕЦ-а. Строежите далеч не свършват с дотук изброените, но не това е темата на тази статия.

Сигурно се чудите как малка страна като България е съумяла да намери не просто строители и инженери, но и финанси за реализирането на тези проекти. Отговорът се крие в създаването на различни движения и организации като Бригадирското движение с мотото „Да строим за родината!“, Трудови войски, че дори и в участието на редовната армия в „доброволните“ дейности по строежите. Не само това, ами трудовата повинност е засягала всеки „другар“ от обществото -  например, хирурзи и часовникари изграждали пътища или пианисти и зъболекари копаели канали. Може би обзети от краен ентусиазъм, може би вдъхновени от „победата на червената идея“  държавните ни ръководители разпореждат началото на проекта „Софийско море“ или „София на три морета“.  Идея, която днес мнозина оценяват като нелепа.

 Първоначалната цел на мащабния проект е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд е трябва  да запълни т.нар. Софийско море, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвижда се и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да плават от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море. Резултатът – София на три морета.

Непрестанната работа продължавала денем и нощем

Безумието и абсурдността на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти, не спират разпореждането на началото  на този план. И така в началото на 50-те години, първоначално възприеманият с насмешка проектоплан бива приведен в действие. Първоначалната цел била изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево.

Властите наредили, че всеки гражданин на София е длъжен да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на „обекта“ – от 3 до 20 месечно. И тъй като повечето софиянци имали постоянна работа, изпълнението на този норматив се случвало най-често през почивните  дни или отпуските им, а понякога дори по време на самия работен ден. Мъже, жени, деца, учени, писатели, лекари и детегледачки – тези хора биват заставени да копаят „за родината“, независимо от факта, че те далеч не са свикнали с тежък труд. Всяка сутрин 2000 софиянци били събирани от предварително уговорени пунктове, извозвани до „обекта“, получавали са кирки, лопати и кофи и започвали да копаят. Ден след ден, кофа след кофа, постепенно изкопаването на „Софийското море“  започнало да се превръща в нещо съвсем нормално и рутинно в живота на обикновения софиянец.

Проектът започнал постепенно да създава трудности за властта. Завършването дори на първия етап на строежа, на канала от кв. Павлово до кв. Панчарево, вървяло меко казано мудно. Това е напълно разбираемо, предвид факта, че „Софийското море“ се прокопавало от хора, на които лопатата и кирката били чужди. И тук БКП използвала един от своите прийоми за мобилизиране на тогавашното население – морални награди (хвалби) за изпълнилите норматива си и обратното (порицания) за тези, които не съумявали. Въпреки кратковременните резултати, строежът не се ускорил значително. Простата причина е липсата на всякаква техника (били осигурени 2 багера и 2 булдозера за 17 километра канал, широк 20м. и дълбок 5м.), както и тоталната липса на организация. Според писателя Георги Марков, който определя проекта „Софийско море“ не само като безумие, ами и като тероризиране над населението, този строеж е продължил 7 и повече години.

 Стигаме началото на 60-те години. Постепенно ентусиазмът спадал, темповете на работа забавяли значително, а медийната пропаганда споменавала все по-малко и по-малко грандиозния проект на БКП, наречен „София на три морета“. Докато един ден не станало ясно, че този проект е напълно невъзможен поради простата причина, че бъде ли напълнен прокопаният канал градската част на София щяла да бъде залята с вода – нещо, за което експерти и учени алармирали още преди на софиянци да бъде заповядано да копаят.

Историята със „Софийското море“ обаче не завършва дотук. След десетина години на тежко принудително копаене и стотици загубени работни и почивни дни, новата заповед, идваща от върховете на Партията, била да се закопае всичко изкопано до този момент. Софиянци нямали право да негодуват, нито имали право да откажат и започнали чинно да връщат пръстта в  огромната дупка, зейнала в полите на Витоша. Следвали години на непрестанен труд. Със зариването на канала Павлово – Панчарево била зарита и идеята за „София на три морета“.

И макар проектът „Софийско море“ да е просто една страница от социалистическата ни история, неслучайно избрахме да Ви разкажем точно него. Това е един от моментите, в които най-показателно си проличава една от основните характеристики на тоталитарния режим в страната – пренебрежително отношение на властта към обикновения човек, както и смиреността, с която същият този обикновен човек изпълнявал нарежданията, спуснати от Партията. В същото време никой няма право да отправя критика към тогавашните граждани на София, тъй като те не са разполагали с особена свобода в действията си. Едно е факт – всички те малко или много са били част от грандиозно провалилият се проект „София на три морета“.