„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

 Клаузите на подписания през 13 юли 1878 година Берлински договор оформят новите граници на Княжество България. От него са откъснати огромни територии населявани с българи. Една част от тях са върнати на Османската империя, други са подарени на Румъния и Сърбия, създадена е и автономна област в границите на империята с име Източна Румелия. Най-тежко е положението на българите останали в пределите на Османската империя, населяващи земите в Македония и Тракия. В създалата се политическа обстановка, безразличие на Великите сили и васалност на княжеството, то няма възможност самостоятелно да започне една евентуална война за обединение.

Печат на Комитета на македонските революционери —терористи

 Без подкрепата на централната власт, Великите сили и останалите балкански страни, започва съединисткото движение насочено първоначално към присъединяване на Македония и Източна Румелия. С времето идеята за присъединяване на Македония е оставена на заден план. Това решение взето под напора на реализма, създава едно чувство на изоставеност в българите останали след Съединението на 6 септември 1885 година извън пределите на България. За тези българи пътят на борбата продължава. Използвайки постиженията на българското възраждане, при тях се оформят две течения, еволюционното и революционното. Еволюционното е подето от екзархията, а революционното от създадените комитети в княжеството и в областите населявани с българи, останали под турска власт. Един от тези комитети, е Македонският таен революционен комитет. За разлика от другите комитети, той има радикални възгледи, като за освобождението на Македония и Тракия, всички средства са позволени, възприети са и терористични методи. Започнал като Централен революционен македонски комитет, той набира привърженици сред гимназистите. Заради своите крайно леви, анархистични възгледи голяма част от членовете му гимназисти са изключени от училище. Това принуждава създателите на комитета да заминат за Швейцария, където да продължат своето образование.

Вътрешността на взривената и изгорялата „Отоман банк“.

През 1897 година в град Женева се създава Македонският таен революционен комитет. След завръщането си в България се вливат в ВМОРО и ВМОК, поради което комитета се саморазпуска. Слави Мерджанов и Петър Манджуков, двама от създателите на комитета, впоследствие създават групата на солунските атентатори. Замисълът е атентатите да бъдат насочени към цели, разрушаването на които би засегнало европейските капитали в Османската империя.  Акцията трябва да привлече вниманието на европейската общественост по проблемите на българите в Македония и Тракия. Финансиране за своето начинание, те намират от Борис Сарафов, който е на чело на ВМОК. Слави Мерджанов се прехвърля в Солун, където установява контакт с група възпитаници на Солунската българска мъжка гимназия от Велес. Членовете на тази групата се именуват, като „Гемиджии“. Мерджанов успява да ги привлече на своя страна, запалвайки ги по анархистката идеология. Под негово влияние те се съгласяват на предложенията му за взривяване на „Отоман Банк“ в Цариград и убийството на султан Абдул Хамид II.

Впоследствие се разбира, че убийството на султана е нереалистично и този план се изоставя. Слави Мерджанов, Петър Соколов и Петър Манджуков започват да прокопават тунел под банката в Цариград, където да заложат динамит. Успоредно с тях в Солун гемиджиите започват прокопаването на тунел до местното крило на банката. Тунелът до банката в Цариград е почти готов, когато турските власти успяват да заловят отчет изпратен до Солун от атентаторите. С негова помощ те ги залавят. Благодарение на това, че властите не намират тунелите съзаклятниците са освободени, а подготовката за атентата в Цариград продължава, като на тяхно място пристигат Димитър Кощанов и Александър Кипров. Не след дълго кореспонденция между Димитър Кощанов и Христо Матов е заловена. Чрез нея турците достигат до склада, от който тръгва тунела. Заради разкритията в Цариград гемаджиите преустановяват своята дейност в Солун. Успоредно със Солун и Цариград започва подготовка за терористичен акт и в Одрин, насочен срещу одринската поща.

Горящият френски параход „Гвадалкивир“

Поради недостатъчния експлозив пощата не е взривена. След успокояването на обстановката гемаджиите се завръщат в Солун. Подкрепени с нови 10 000 лева от Борис Сарафов, те наемат дюкян от който започват прокопаването на нов тунел. За начало на масовите атентати в Солун е избран 15 април. На 15 април Павел Шатев по обед взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир“, напуска кораба с останалите пътници и заминава за Скопие, където е арестуван от турската полиция. Вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят динамит на железопътната линия Солун-Цариград като се надяват да дерейлират влака. Вследствие на взрива леко са повредени локомотива и вагоните на преминаващия влак, без да пострадат пътниците му.

Карта на Солун, на която са отбелязани поразените обекти от Гемиджиите.

Вечерта на 16 април Константин Кирков взривява газовия тръбопровод под моста при гарата в Сяр. Това прекъсва водоснабдяването и осветлението на Солун. Скоро след това Йордан Попйорданов взривява сградата на „Отоман банк“, посредством поставения динамит и се прибира в квартирата си. Милан Арсов хвърля бомба в летния театър „Алхамбра“, а завърналият се в Солун Константин Кирков хвърля бомба пред „Гранд Хотел“. Илия Богданов хвърля бомба през прозорците на кафене „Ньоньо”, а Владимир Пингов подпалва „Бошков-хан“ и същата вечер е убит от турски аскер. Димитър Мечев и Илия правят неуспешен опит да взривят резервоара на фабриката за светилен газ, след това се разделят и хвърлят още няколко бомби в града.

Загиват 10 души, а 16 са ранени. Убитите атентатори са шестима. Въпреки жертвата си в името на свободата, атентаторите не постигат желаният резултат, въпреки че са широко отразени в западната преса. Действията на атентаторите имат негативно влияние върху общественото мнение в Европа, показвайки българите като агресор, а не като жертва. Те стават оправдание за серия от репресии спрямо българите, както от турските власти, така и от местното гръцко и сръбско население на Македония.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република” ще може да четете серия от публикации, посветени на периода 1944-1989 година. Преди предоставянето на информация от тях, в сайта ни този важен, спорен и голям момент от историята ни не беше силно застъпен в сайта ни. Ние, съвместно с помощта и информацията, която ни предоставят ще се опитаме да поправим това.

Людмила Живкова

Международната детска асамблея “Знаме на мира” е фестивал на детското изкуство под егидата на ЮНЕСКО, организиран по идея на Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура. На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея “Знаме на мира”, в която участват деца от 79 държави. Заедно с нея е открит и комплексът “Камбаните” край София (сега близо до кв.”Младост 4″). При откриването на монумента там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти.  Отново не случайно бетонната конструкция е от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента – в сфера, която наподобява планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. Интересен факт е, че по случай 1300-годишнината на българската държава, нашата камбана била отлята така, че да тежи точно 1300 кг – нито грам повече или по-малко.

Целият този проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Името, и девизът на асамблеята са взаимствани от философската система на Николай Рьорих – руски художник и философ. В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години. Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява “Знаме на мира” със званието “Вестител на мира”. До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1989 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др. Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение “Знаме на мира”.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възстанови движението, но среща сериозна критика сред обществото.  През 2004 г. Атлантическият клуб в България дори поставя нова камбана в чест на приемането ни в НАТО. Съзнавайки иронията – още повече, че наоколо са камбаните на вече несъществуващите СССР и СФРЮ, клубът добавя надпис „НАТО в служба на мира”. Днес “Камбаните” е в прилично състояние и често в почивните дни са атракция за малки и големи.

Дори и най-върлият опонент на социалистическия режим в България не би отрекъл подема на множество направления в сферата на промишлеността, селското стопанство, туризма. Всеки от нас е чувал, а мнозина от вас помнят, какъв разцвет са преживели “Българските държавни железници” по време на строя. Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република“ ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.

Железопътното дело в България води началото си от построяването на първата линия Русе – Варна през 1866. След Освобождението са създадени Българските държавни железници. Дължината на железопътните линии през 1939 г. е 4426 км. След 1944 година едни от първите обекти обявени за национални строежи са транспортни, вкл. железопътните. Железопътната линия Перник – Волуяк – София, дълга 58 км, е завършена предсрочно в края на 1949 г. Железопътната линия Левски – Ловеч – Троян през 1948 г. е обявена за национален строителен обект. Изградена е от бригадири. На 21 декември 1952 г. е въведена в експлоатация цялата предбалканска линия София – Карлово – Карнобат – Бургас, третата основна артерия в направлението Изток-Запад.

Изградената жп линия Самуил – Силистра с обща дължина 114 км и и участъците Горна Оряховица – Лясковец – Златарица – град Елена, Червен Бряг – Златна Панега, Видин – Кошава и други с обща дължина 203 км. допълват изграждането на цялостната железопътна инфраструктура и играят конкретна регионална роля, изпълнявайки важни социални, икономически и отбранителни функции в най-тежките и бедни райони в страната. Към края на 1985 г. в страната са изградени 747 индустриални жп клонове, които обслужват най-големите промишлени предприятия, енергетиката, пристанищата, строителните комбинати и крупните складови бази. В тях се извършват над 60% от товаро-разтоварните операции в железниците. Електрификацията на българските железници започва през 1963 г. Въз основа на електрификацията се позволява да се започне с автоматизацията, електронизацията, механизацията на процесите и с внедряването на съвременните компютърни технологии в железниците.

С най-голям съзидателен резултат през този период е удвояването на близо 1000 км жп линии, първоначално по главното северно направление София – Мездра – Плевен – Горна Оряховица – Варна, дълго 500 км. Започва се активна работа и по основното южно направление за затваряне на този пръстен от Варна през Синдел – Карнобат – Бургас – Стара Загора – Пловдив – София. Производството на нови транспортни средства обхваща пътнически вагони различни класи. Най-големите жп заводи се намират в София и Бургас, съответно завод “Г.Димитров” и завод “Червено знаме”.Създадени са още жп заводи в Левски, Дряново, Септември, Карлово и др.За осигуряване на железниците с квалифицирани кадри в София е създаден ПЖИ “Тодор Каблешков” .

През 1962 г. с помощта на община Кърджали в парка на града е построена първата детска железница “Пионер”. През 1979 г. в подножието на южната част на Младежкия хълм в Пловдив е пусната втората детска железница. Планове и разчети за такива железници се подготвят за София, Варна, В. Търново, Плевен и другаде. Те имат голям възпитателен ефект върху подрастващите, много от децата, обслужвали първите железници, стават след време железничари. Към 1990 г разгънатата дължина на жп линии достига 7662 км, електрифицирани линии са 2650 км с приблизително 106 900 000 превозени пътника. БДЖ е основният масов превозвач в НРБ, както за пътнически така и за товарни превози.

Днес състоянието на БДЖ далеч не е това, което беше описано в горните редове. Държавните железници са задлъжнели с над 700 милиона към днешна дата, а наскоро близо 2000 души бяха уволнени. Силно се надяваме, че хората от които зависи промяната да се случи ще осъзнаят ползите, които може да извлече една държава от добре развит жп транспорт. Със сигурност факт като този, че най-високата гара на Балканите се намира именно в България (гара Аврамово – 1267 метра, част от живописната теснолинейка Септември – Добринище) може да спомогне за развитието дори на жп туризъм. Разбира се, хубаво е когато се говори за нещо да се показват и негативните и положителните му страни. В този ред на мисли не можем да не споменем, че отскоро 30 нови спални вагона започнаха да обслужват, а от доста време модерните вагони “Siemens”са в употреба. Друг добър пример са няколкото реновирани гари, които вече имат съвсем различен и далеч по-приветлив вид. Ние силно вярваме, че БДЖ ще се изправи на крака и ще започне да се развива отново, тъй като жп транспортът е един от най-удобните, евтини и ефективни.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

В днешния брой на рубриката ще ви представим историята на един… ирландски журналист. Един наистина необикновен журналист, чийто живот не само трябва да познаваме, ами и да разказваме. И докато се възползваме от всеобщата нашенска черта да твърдим, че всички народи изпитват неприязън към българите, това далеч не се оказва така, вземайки предвид делата на личности като Джеймс Баучер, чиято история ще разберете в следващите редове. Ще разберете какво е карало един британец да носи български народни носии, да спи завит с ямурлук и да пие ракия. 

Джеймс Баучер се ражда на на 18 декември 1850 г. в Боготстаун. Получава добро образование в Дъблин, тъй като е роден в семейство на земевладелци. Запленен е от музиката, но за съжаление започва частично да губи слуха си и пренасочва интересите в сферата на езиците и журналистиката. Завършва висшето си образование и започва работа като преподавател в Итън. Пише редица статии и бързо гигантът “Таймс” го забелязва. Издига се за кратко време и съвсем скоро му е поверена задачата да бъде кореспондент на вестника в Югоизточна Европа. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г. До началото на XX век обикаля почти всички балкански държави, като посвещава трудове и статии на политическото и социалното положение в тях.

Мисията на Джеймс Баучер в София започва с конфликт. Журналистът не криел възмущението си от княз Фердинанд и Константин Стоилов, защото силно вярвал, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов. Успял доста бързо да си осигури негативно отношение от българския държавен глава, но това не го спряло. Както се досещате, във висшите кръгове директно проявена омраза не може да има, но все пак се знае, че Фердинанд не долюбвал Баучер, макар къщата на журналиста да била точно срещу Двореца. За Баучер можем да кажем, че бил “непукист“, защото рядко се е вълнувал от това какво би било най-сензационно и четено, а по-скоро се осланял на собствената си представа за справедливост и съвест.

Княз Фердинанд I, Княгинята-майка Клементина, Баучер и др.

Джеймс Баучер отрежда специално внимание на несправедливостите в България. Неведнъж той споделя, че именно тя го е запленила най-много и неслучайно най-мащабните и успешни негови статии са за ситуацията в държавата ни. Той отделя внимание на всички несполуки, които сполетяват страната ни. Статиите, които пише за нередностите, въведени от Букурещкия и Ньойския мирен договор срещат огромен интерес сред обществото. По време на Първата световна война изготвя редица от съобщения и петиции до представителите на Антантата, като в тях апелира към снизходителност по отношение на България и българите. Каузата му е подкрепена от братята Ноел и Чарлз Бъкстон. Както се досещате, този му ход далеч не се харесал на основния представител на Антантата – Великобритания. Журналистът бил на косъм да загуби работата си.

Тук е моментът да вмъкнем един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка ‘- “Ръченица”. Тя “разказва”  на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в Бистрица (в близост до София), а един от играещите я е именно Джеймс Баучер. Но как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата на ирландеца и твореца е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го водел там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия не трябва да ни изненадва по никакъв начин и само затвърждава прозвището му - “ирландецът с българското сърце”. Твърди се, че след срещите им в Бистрица, художникът и журналиста се сближават изключително много.

Баучер и ген. Владимир Вазов и други гости на сватбата на дъщерите на Младен Ангелов в Бистрица

След войните за национално обединение Баучер пише десетки статии за съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията в Балканите да бъдат спрени. Той дава всичко от себе си, за да спре тези ужасяващи процеси, но за жалост не успява. Едно от най-любимите му места за посещение е бил Рилският манастир, като това си проличава от желанието му да бъде погребан там. Можем смело да твърдим, че донякъде България е признателна на Джеймс Баучер. Макар приносът му към народа ни да е меко казано огромен и заслугата му да трябва да бъде още по-призната, не можем да не отбележим, че редица улици и булеварди в страната са кръстени на негово име. Както и гласи предсмъртното му желание, след гибелта си (30.12.1920г.) той бива положен в близост до Рилския манастир – чест, която е оказана само този чужденец.

Без излишен патос можем да кажем, че ирландецът е обожавал България. Той е основният (да не употребяваме “единственият”) фактор, английската общественост да разбере за събитията в следосвобожденска България. Ако през 1876 г. в IХ издание на британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. И отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.

Нека днес, сто години по-късно, да се сетим всъщност колко значим е подвига на Джеймс Дейвид Баучер. Нека се сетим, че във времената, в които България беше репресирана от Великите сили и мнозина се опитаха да й попречат да се развива нормално, един ирландец не само й помогна, той й се зарече и отдаде. Той посвети цялата си кариера, за да запознае света, че там – в Югоизточна Европа, има една прекрасна държава, която търси своето обединение, която търси своя идеал. Непонятно е за нас как човек, който би трябвало да върши неутрално професионалните си задължения, се превърна в такъв българофил и радетел на България. И ако все още си мислите, че такива хора вече няма и разказът ни за Джеймс Баучер е ненужен, ще кажем това, което винаги казваме – отношението на ирландеца към България трябва да ни покаже еднозначно, че сме родени в едно райско кътче, което се нуждае от нас за да бъде малко по-добро.

В следващите редове публикуваме цитат от статия на Джеймс Баучер за България:

„Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството”

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

За далновидността и дипломатическия талант на цар Борис III  е изписано много и с основание днес мнозина използват името му за синоним на умел и хитър политик. Историята, която ще ви разкажем в следващите редове доказва именно тези качества на българския монарх. Тя ни пренася в началото на 30-те години на XX век, които се характеризират с много динамика на политическия живот и някои изненадващи ходове, които променят изцяло обстановката в страната (като премахването на партиите и разпускането на парламента през 1934 година например). Именно подобен ход, с толкова значими последствия, е бил на път да се случи в средата на 30-те години по изричното настояване на монарха – а именно да се нанесат изменения в Търновската конституция, които да позволяват тронът да се наследява не само от първородния син на царя и царицата. За да разберем по-добре мотивите на Борис III и сложността на поправката ще започнем историята от малко по-далеч.

Цар Борис и малката Мария-Луиза

През 1930 година цар Борис III се жени за царица Йоанна, което позволява на българския народ да мечтае и за бъдещ престолонаследник. По ирония на съдбата щастливата дата се оказва фаталният януарски петък 13-ти на 1933 година, когато на бял свят се появява първата рожба на царското семейство – княгиня Мария-Луиза. Радостта и в двореца,  и по улиците на София била голяма, свидетелство за което е и фактът, че от далечна Италия пристига тъщата на царя – царица Елена. Далновидният Борис обаче съзирал един проблем, който повсеместната еуфория заличил за останалите членове на  царското семейство – Търновската конституция позволявала тронът да се наследи само от мъжки наследник. Вярващият в превратносите на съдбата монарх бил твърдо решен  да се подсигури с наследник на короната, но това минавало през нанасяне на промени в Конституцията.

Цар Борис III бил убеден, че трябвало да се действа бързо и незабавно започнал да провежда консултации с най-доверените си хора. Задачата за проучване на начините, по които може да се измени Конституцията била възложена на едни от най-близките му хора – инспектора по дворците Димитър Генчев и началника на частната канцелария Павел Груев. Те трябвало и да подготвят юридически и политически самата промяната. Естествено всичко това се пазело в строга тайна, тъй като Борис III осъзнавал, че широкото разгласяване на тези му намерения можело да стресне голяма част от политическия елит на Царство България. Именно заради това царят действал изключително внимателно и споделял намеренията си само с малка част от висшите политици и то, за да може чрез методите на дипломацията да ги убеди в правотата си.

Мусолини на сватбата на цар Борис III; Източник: lostbulgaria.com

Търновската конституция криела и още един проблем, който възпрепятствал евентуалното възкачване на княгиня Мария-Луиза на трона. Тя предвиждала, че престолонаследникът трябвало да бъде кръстен в православна вяра – условие, на което царската дъщеря не отговаряла. Незабавното й покръстване обаче бил ход, който криел много рискове, тъй като веднага щяло да възникне напрежение в отношенията между България и Ватикана – нещо, което било стар проблем за Кобургите. Още по времето на цар Фердинанд от Папската държава показали твърдостта си и анатемосали българския владетел, тъй като синът му – Борис, приел православието. Всичко това показва, че ситуацията пред монарха била достатъчно сложна и трябвало да се действа изключително внимателно. В тази атмосфера цар Борис III видял лъч надежда в личността на Бенито Мусолини. Не е тайна, че двамата били близки, доказателство за което, е че Дучето бил свидетел при подписването на брачния договор между Борис и Йоанна. Именно поради тази причина бившият адютант на царя – Първан Драганов бил натоварен със задачата да отиде в Рим и да получи благословията от папата и Мусолини малката Мария-Луиза да бъде кръстена в българска църква. Мисията се оказала успешна и малко по-късно, при пълна тайна, княгиня Мария-Луиза била кръстена в православна вяра в малкия софийски храм “Св. св. Петър и Павел”. На церемонията дори не присъствало цялото царско семейство, а само родителите на момичето.

Тържествен парад в Разград, по повод раждането на Симеон; Източник: lostublgaria.com

Междувременно нещата в България също се нареждали в интерес на царя – влиятелните по онова време политици Георги Кьосеиванов и Андрей Тошев дали съгласието си за промяна в конституцията. Така на практика благодарение на добрите си дипломатически способности, в рамките на няколко години, цар Борис III премахнал голяма част от преградите, които не му позволявали да осъществи така желаните изменения. Точно когато всички било готово конституцията да се измени, обаче, се случил превратът от 19-ти май. Партиите били забранени, парламентът – разпуснат и царят осъзнал правилно, че моментът не е подходящ за резки движения. Това обаче не намалило желанието му промените да се случат и той започнал консултации с някои от великите сили. Двореца посетили посланниците на Германия, САЩ и Великобритания, които не показали, че имат против българската корона да се “феминизира”.

В крайна сметка през 1937 година се разбрало, че всички тези ходове на цар Борис III  се оказали ненужни, тъй като царица Йоанна най-после родила дългоочакваният мъжки наследник – Симеон. Цялата държава празнувала, а българският монарх навярно е бил най-щастливият човек на Земята.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

Наскоро ви разказахме запленяващата история на Джеймс Баучер – ирландецът, който посвещава живота си на България и я обича неизмеримо много. В следващите редове ще ви запознаем с един чужденец, чиито дела към родината ни изключително много ни напомнят на неговите. Той е норвежец и е смятан за една от най-колоритните личности на XX век. Зоолог, полярен изследовател, океанограф, философ, хуманист, писател. Тези призвания някак се преплитат в личността на героя на днешния ни разказ. Кой е Фритьоф Нансен и защо сме му отредили значимо място в сайта ни?

Фритьоф Нансен е роден през 1861 г. в близост до днешната столица Осло. Още от ранните си години проявява страст към това, с което ще се занимава след години – скиорството. Постига успехи в тази сфера още като юноша, а висшето си образование продължава в Осло, специалност зоология. Само на 20 години се отправя на първата си експедиция в Гренландско море. Участва в още няколко успешни мисии, а след завършването си започва да се занимава в сферата на зоология, като работи в Бергенския музей. През 1886 г. е удостоен с голям златен медал на Кралската Академия на науките за своите изследвания по строежа на клетъчния апарат на нервната тъкан.

Работата като зоолог не била достатъчна за авантюристичната му натура. Сам споделил, че дългите часове, прекарани в лабораторията, колкото и продуктивни да били те, не можели да покрият непреодолимата му нужда от приключения. Важно е да отбележим, че годините, в които Нансен е живял, са свързани със сериозен подем на всички науки. Само за няколко десетилетия се появили технологии, които изцяло променяли  научната сфера. Именно в тази динамична среда, на норвежеца му хрумнала една идея. Идея, която била посрещната от обществото като лудост и като чист опит за самоубийство – “покоряване” на Северния полюс. С времето желанието му станало толкова непреодолимо, че той бил готов да тръгне сам. Затова доказва и една негова мисъл - “Унищожавам мостовете зад себе си – тогава няма друг избор, освен напред.”

Корабът “Фрам”

Реакцията на обществото не била изненадваща. Опитите, извършвани от предходните изследователи, показвали, че една такава експедиция е невъзможна и тя със сигурност би завършила със смърт на предприемащите я. Както се досещате, тези факти не спрели Нансен. 9 години той грижливо подготвял мисията, поръчал специален кораб, който според него бил способен да достигне “непробиваемия” полюс. Плавателният съд е кръстен “Фрам” (от норвежки – “напред”). Тъй като сайтът е за история, ще спестим подробните обяснения на плана му, но с една дума ще обобщим, че той е гениален и иновативен. Толкова логичен, че след като станал публично достояние, много хора започнали да се допитват дали покоряването на полюса не е наистина възможно. Нансен успял да събере екипаж от 13 души и 30-на кучета и през лятото на 1894 година “Фрам” се запътил на далечната експедиция към целта си.

Експедицията била съпроводена от обрати и разкрития на Нансен, които “отворили очите” на учени от цял свят. Нансен открил, че Арктика всъщност представлявала океан и това обяснявало отклоненията, които корабът извършвал. Това станало вследствие на факта, че на втората година плавателният съд спрял да се движи,  заобиколен от ледовете на полюса. Разочарован от това, че мисията му започвала да става все по-невъзможна, но и същевременно въодушевен, че е направил това огромно откритие, той направил нещо безумно. Заедно с един сподвижник и няколко кучета взел решението да измине оставащите 600 километра до полюса на ски. Имал провизии само за 100 дни, а в крайна сметка се оказало, че нечовешко трудната мисия му коствала почти година. С времето, силите на двамата намалявали, а храната се стопявала. Трудно е да се опише на какви мъки били подложени те, предвид факта, че температурата падала до -45 градуса.

Дори авантюристичната натура на Нансен не била достатъчна, за да бъде довършен този най-труден поход в историята на човечеството. На прага на силите си, двамата приключенци били спасени от английски кораб (ирония е, че три години по-рано норвежецът отказал на капитана на кораба да го вземе в екипа си). Нансен бил върнат в Осло, а там бил посрещнат не просто като национален герой, ами като истинско божество. “Успешната провалена мисия” донесла революционни открития на океанографията, а почестите и наградите, с които лудия авантюрист бил награден били стотици. Нансен станал посланик на Норвегия в Лондон, а през 1922 г. получил Нобелова награда за мир.

Може би вече се чудите защо толкова подробно разказваме живота на един човек, който до този момент в разказа ни няма нищо общо с България. Ще отбележим, че не засегнахме ключови моменти и успехи от живота и полярната му мисия, просто защото бързаме да се отправим към онази част от разказа ни, която касае сайт за българска история. До момента се опитахме да “обрисуваме” колоритния образ на гения, за да добиете представа колко известен и уважаван е бил той за времето си. Трудно може да го сравним с личност от нашето съвремие, но вероятно  не е бил по-малко популярен и от най-популярния холивудски актьор.

Среща между капитана на английския кораб-спасител и Фритьоф Нансен

Възползвайки се от високото си положение в обществото, Фритьоф Нансен станал един от най-големите хуманисти за времето си. Помагал на хора във всекидневна нужда, като им дарявал средства, а тази му дейност започнала да се разраства и в по-големи мащаби. През 1922 година оглавявал поста върховен комисар за бежанците на Обществото на народите. Вземайки предвид тази година, веднага правим асоциация, че този период в българската история е свързан с ужасяващи събития, касаещи нашите бежанци.

Фритьоф Нансен измислил нещо революционно.Той изготвил специален документ, даващ право на преминаване на границите за хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт изстрадалите българи се прибирали по домовете си, депортирани от егейските острови, по време на гръцко-турската война от 1919-1922. Потомък на семейство с такъв паспорт е посланикът на Италия в София Стефано Бенацо.

Създаването на паспорта е революционно решение за времето си. Фактът, че този документ се използва за придвижване на бежанците до ден-днешен, показва значението на делото на Нансен. Той е бил в България през 1922 г. начело на комисия. За характера му говори едно негово изказване. „С трудните проблеми се справям веднага. За невъзможните неща ми трябва малко време, за да ги реша”, казвал Нансен.

България и българите са признателни на Фритьоф Нансен. Изненадващо, той не е един от онези персонажи в историята ни, които тънат в забвение. Улици и булеварди са кръстени на негово име, а наскоро беше изграден и негов паметник в София, в близост до НДК. През 2011 година беше открита изложба, посветена на великия норвежец. Ние си признаваме със срам, че не подозирахме за голяма част от събитията в живота на тази необикновена личност, но след написването на този разказ, ще сме изключително удовлетворени, ако сме ви запознали с малка част от живота й. Има защо да помним този човек, роден в далечна Норвегия, но помогнал на народа ни по изключителен начин.

Фритьоф Нансен умира на 13 май 1930 г. в градчето Люсакар на 69-годишна възраст.

ЛЮБОПИТНО

1. Малко преди смъртта си, независимо от преклонната си възраст, Нансен се кани да лети с дирижабъл към Северния полюс.
2. 2 години преди смъртта си, 67-годишният Нансен пише писма на любимата си Бренда, чието съдържание скандализира Норвегия. Възрастният приключенец описва сексуалните си влечения към нея по особено интересен начин.
3. Не по-малко обществена реакция будят и голите снимки на 60-годишния Нансен, който се разпространяват из целия свят – отново доказателство за непукизма на изследователя. Все пак той си остава любимец на всички
4. За експедицията си Нансен подредил 600 внимателно подбрани книги. Като средство против меланхолията се използвали и големите запаси от шоколад на борда.

 още информация за експедициите на Фритьоф Нансен може да научите тук.

В днешния брой на рубриката “Интересни факти” ще ви припомним няколко емблематични табели от близкото минало. Безспорно, социалистическата власт е раждала най-абсурдните лозунги в опитите си да “възпита” обществото в по-добри ценности. Вероятно на някои от вас ще им се сторят забавни и непонятни, а за други ще са спомен, който буди носталгия за едни отминали времена. В крайна сметка се надяваме да извлечете положителното от галерията, която сме съставили.

виж още: история на СО МАТ

виж още: история на БДЖ

Априлското въстание определено е един от онези моменти, в които българите показват на целия свят, че заслужават свободата си и са готови да пожертват всичко, за да я постигнат. Доказателство именно за тази храброст на българския народ са действията на четата на Христо Ботев. Въпреки абсолютно безнадеждната ситуация, въпреки че въстанието вече е потушено по един ужасно кървав начин, четниците, предвождани от големия български герой изпълняват своя дълг към родината. Те поемат по пътя от Козлодуй до Враца и по този начин изписват името си със златни букви е българската история и доказват, че в онези времена хората не само са говорили, а и са действали. Нека днес, когато почитаме паметта им се замислим какво можем ние да направим за тази държава в днешните далеч по-леки времена, за да допринесем за по-светлото й бъдеще и да не допуснем подвига на тези велики българи да остане напразен.

След определянето на революционните окръзи на Априлското въстание следващата стъпка била подготовката на всеки един от тези окръзи за въоръжено въстание. Докато в Панагюрския регион подготовката вървяла доста добре, то в останалите три нещата не били толкова розови. Особени затруднения изпитвали апостолите в Трети (Врачански) революционен окръг, където дори закупеното оръжие не стигнало до бунтовниците. В тази ситуация апостолите решили да съберат чета, която освен да донесе оръжието трябвало и да помогнете въстаналите българи в региона. Преждевременно избухналото въстание обаче притискало всички и трябвало да се действа бързо. Тъй като никой от старите воеводи не се съгласил да оглави четата и тази задача била поверена на Христо Ботев. Той трябвало изключително бързо да набере хора и да закупи необходимото оръжие. Средствата, с които го направил били дарени  от Българското човеколюбиво настоятелство, както и от други родолюбиви българи (в таблицата по-долу сме поместили автентичния текст, който дава информация за дарителите и за начина, по който са били изразходвани парите). С големи усилия той успял да събере 205 четника, но кратките срокове не позволили да се проведе каквото и да било военно обучение или подготовка. Поради тази причина в четата намерили място както добре подготвени бойци, участвали в Първата и Втората български легии, така и млади ентусиазирани момчета, които никога до момента не били хващали пушка. Един от тези младежи бил и Ботев и поради тази причина  за военен ръководител бил определен поручик бил определен Никола Войновски, чил в Николаевската военна гимназия. Знаменосец на четата пък станал Никола Симов. Знамето на четниците било ушито от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка през 1875 година. Първоначално било предназначено за друга чета, но след разпръскването й, баба Тонка го дала на сина си Никола Обретенов, който е един от участниците в Ботевата чета.

Макар не добре обучени и пристиснати от времето, на 16 май четниците се качват на парахода “Радецки”. Нарочно бил избран кораб на централноевропейска страна, за да не се предизвикат евентуални усложнения за румънското правителство. Четниците решили да се насочат към Враца, тръгвайки от Козлодуй, въпреки че имало противници на този план, които не вярвали, че Стоян Заимов е подготвил добре окръга (и впоследствие се оказали прави) и искали четата да тръгне към Търново. На борда на парахода българите се представяли за градинари, пътуващи за Сърбия. Командването на четата предвиждало завладяване на кораба и поемане на управлението му в случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място (повече за залавянето на “Радецки” може да научите тук).  

На 17 май въстаниците слезли на козлодуйския бряг под строй, с развято знаме. Те целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождаване. Четата начело с авангард под командването на Никола Войновски се отправила на поход. Най-напред спряла в село Козлодуй, където разпръснала група черкези, набавила си няколко коня за воеводата и щаба му и взела осем коли за импровизирания обоз. Към 14:00 часа тя напуснала Козлодуй и до вечерта стигнала село Бутан. Там четниците използвали колите, за да направят мост през пълноводната р. Огоста и да преминат на другия бряг. Като продължили пътя си, те излезли на пътя Рахово-Враца и прекъснали телеграфната връзка. През нощта четата продължила своето движение в походен ред със строги мерки за охрана. Четата се водила от авангард от 30-40 души, а главните сили се движели в две колони от двете страни на импровизирания обоз. Така четата била в готовност да води бой при внезапно нападение на противника. Движейки с такива мерки за охрана, четата респектирала група черкези, които от време на време откривали огън по нея, но не смеели да я доближат. Преминавайки край село Алтимир към полунощ въстаниците влезли в село Борован, където претърпели първото си разочарование. Тук към четата трябвало да се присъединят 400 въстаници. С тях тръгнал обаче само един.

На следващия ден  - 18-ти май четата била изправена пред първото си сериозно изпитание – близо до рида Милин камък, на 25 километра от Враца, тя била нападната от черкези и башибозук, които наброявали близо 200 души. В този момент Христо Ботев се обърнал със следните думи към четниците и пръв се хвърлил в сражението:

– Момчета! Боят ще скоро да се захване… Да покажем,
братия, че знаем да умираме за нашето мило отечество!

Вместо да се вписваме в детайлно описание на бойните действия ще поместим един откъс от книгата на Захари Стоянов “Опит за биография на Христо Ботйов”, който смятаме, че описва по най-добър начин храбростта, която проявил Христо Ботев и останалите четници в този решителен момент:

Това казал той и хукнал през гъстата трева с коня си пра-
во към неприятеля от дясна страна на пътя, като си въртял
саблята около главата, която блещяла под утринните слънче-
ви зари. Град куршуми се посипали върху му, които удряли в
земята и подхвърляли нависоко корените на тревата. По за-
повед на Н. Войновски, който е отбирал от военните работи,
двама души конници се впуснали да върнат войводата, който
на явна смърт отишел да се излага.

В крайна сметка, въпреки че очакваната помощ от Враца така и не идва, четниците успяват да отбият атаката, но с цената на 30 ранени и убити, между които и знаменосецът Никола Симов. Знамето било поето от Димитър Стефанов-Казака, който целувайки го се заклел да го брани дори с цената на живота си.

Костницата на Ботевите четници в село Скравена

На следващия 19-ти май четата имала време да си отдъхне, тъй като турските власти получили сведения, че във Враца въстанието е избухнало. За сметка на това обаче на 20-ти май избухнал нов бой, още по-ожесточен от този край Милин камък. Този път неприятелят бил два пъти по-многоброен, а липсата на вода отново тормозела българите. В това отношение турците не можели да се оплакват, тъй като фактът, че те били в подножието на възвишенията, които четниците използвали за укритие спомагал от чисто географска гледна точка да са в близост до няколко езера. Въпреки глада, жаждата и жегата обаче, водените от Христо Ботев мъже отново проявили изключителна храброст и не позволили на врага да превземе върховете Околчица, Купена и Вола. Доказателство за добрата тактика на българите бил фактът, че в това сражение не загинал нито един четник. И точно в този момент, когато всички се приготвяли да си отдъхнат през нощта се случил повратния момент. На свечеряване, на 20-ти май 1876 година, паднал убит Христо Ботев. Въпреки че и до днес се водят спорове за начина по който той е загинал, най-вероятната причина е, че воеводата е бил прострелян в челото от неприятел, промъкнал се в тила на четата.

След смъртта на войвода е избран Никола Войновски и оттеглянето на четата към Балкана продължило. В крайна сметка от общо 208 четници, загиналите са 94, 26 били заточени, 2 умират в затворите, а 76 успели да доживеят свободата на България.

Виж още: Априлското въстание

Виж още: Христо Ботев – героят, който даде всичко на България

Често българите твърдим, че не помним и познаваме историята си, която несъмнено е богата и пъстра. Винаги даваме примери, които доказват това, като паметници в лошо състояние и потъпкване на културно наследство, но си затваряме за очите за онези положителни неща, които показват обратното. Именно на днешната паметна дата ще ви разкажем за едно събитие, което се провежда ежегодно и твърдо демонстрира, че България помни своите герои.

“По пътя на Ботевата чета” е поход, който се провежда от 1946 година насам, без прекъсване. Ежегодно той събира стотици, а през годините и хиляди, българи, спомнящи си за делата на големия революционер и неговите съратници. Ентусиастите тръгват от Козлодуй на 27 май, а целта им е достигането на връх Околчица – лобното място на героя. Там те посрещат честванията по случай “Деня на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България”.

Походът е от III категория на трудност. В маршрута са включени обекти от движението “Опознай България – 100 национални туристически обекта”. Общата му дължина 120 км. В похода имат право да участват всички туристически дружества от страната, клубове и секции по туризъм с неограничен брой туристи. По маршрута могат да се включат, както индивидуални участници, така и самостоятелни групи, които не принадлежат към определената организация.

Тази година не прави изключение. Над 800 души тръгнаха от Козлодуй на 27-ми май. В 67-мото провеждане на похода взеха участие и нови групи, като сред тях са ОУ „Христо Ботев”, с.Търнава, СОУ „Отец Паисий”, гр.Кнежа и ПУ „Петър Берон”, гр. Лом. Това еднозначно ни показва, че интересът към това изключително положително и смислено събитие не намалява, а напротив. Тъй като вече е късно и не можете да вземете участие ви съветваме отсега да освободите графика си за периода 27 май-2 юни следващата година и да се присъедините към стотиците прекланящи се пред повдига и делото на героите от Ботевата чета.

След получаване на вестта за готвеното въстание в българските земи, българската емиграция в Румъния не останала безучастна. Започнало събирането на средства за въоръжаването на няколко чети, които да преминат в България в помощ на въстаниците. От самото начало Ботев взима активно участие в набирането на доброволци и събирането на пари за въоръжаването им.

На 20 април 1876 година когато въстанието избухва Ботев се намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български офицери, които били на руска служба. От там той довежда бъдещия военен командир на четата си Никола Войновски. След отказа на Филип Тотю и Панайот Хитов да преминат река Дунав, предвождайки създадените чети, те остават без войвода. Това налага избора на Ботев за главен войвода. Четите се сливат в една сборна под ръководството на Ботев. До слизането на четата на Козлoдуския бряг Христо Ботев считал себе си само за номиниран за войвода. Според него войводата трябвало да бъде избран от четниците, а не наложен. Затова след слизането на българския бряг първа задача на четата била да си избере войвода. Единодушно бил избран Ботев.

Нямало как една  голяма чета, наброяваща около 200 души да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърли с множество  малки лодки. Наложило се да бъде измислен различен план, според който четата да се прехвърли на дунавския бряг.

Идеята за превземане на параход и заставянето на екипажа му да свали въстаниците на българския бряг не била нова. Такъв опит бил направен още през 1875 година, който обаче не бил осъществен поради отказа на Панайот Хитов да премине Дунав в помощ на Старозагорското въстание.

На различни хора се  преписва мисълта за тази идея. Според Заимов, нейни вдъхновители били Никола Обретенов и Георги Апостолов. Панайот Хитов пък посочва, че това е негов план, споделен с Ботев в един техен разговор. Според други идеята е на БРЦК.  На когото и да е тя обаче, неоспорим факт е че именно Ботев се заема най-активно с нейното осъществяване.

Според плана четниците трябвало да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници в по-голямата си част  градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщил плана на малка част от четниците, като на повечето било казано, че отиват в Сърбия.

Парахода “Радецки”

На 16 май 1876 година започнало осъществяването на плана. Бил избран парахода Радецки. Първите четници, начело с Христо Ботев, се качили на пристанището в Гюргево. Билетите на повечето били за различни дестинации, било им забранено да говорят един с друг, за да не осъмни някой в тях. Два сандъка с оръжие били качени чрез хитрост по предварително изготвен план. След като всички пътници били на борда, Димитър Пехливанов хвърлил в Дунав петел, който бил взел със себе си. Четниците започнали да викат, че човек е паднал от борда. В настаналата суматоха незабелязано били качени още двата сандъка с оръжие. В първа класа се настанили Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Те се престрували на търговци, говорейки си на румънски неща свързани с търговията.

От Зимнич, второто пристанище след Гюргево, се качили 15-20 момчета, също преоблечени като градинари, носещи тежък багаж. От Турну Мугорели се качили голям брой четници – около 60 души. Заедно с тях били едни от най-близките помощници на Ботев – Никола Войновски, Спас Соколов и брат му Кирил Ботев. 9 души от тях били част четата на Стоил войвода, която била разбита в Сливенският Балкан. Качили се и  Никола Кючюков заедно с още десетима, които били въоръжени с ками и револвери, като тяхна задача била да пазят оръжието и при опит за конфискуването му от властите  да окажат съпротива. След натоварването на пътниците парахода потеглил към следващото пристанище. Никола Кючюков най-точно описва обстановката в кораба.

„След това истинска тишина владееше. Шумоленето на тихия Дунав, хладния пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си пред народния идеал тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше отдала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то спи”

При потеглянето от Турну Мугорели, след „Радецки” тръгнал един турски кораб, натоварен с войници. Въпреки опасността, Ботев запазил спокойствие, подканвайки останалите да се придържат към плана. При пристанището на Корабия се качили още 35 четника. Успешно било извършено и натоварването на основната част от оръжието, събрано в 6 сандъка, за които отговаряли Чакъров и Николаки Русович. След Корабия следващата спирка на парахода била Оряхово. Там се качили дошлите от Враца Стефанаки, Савов и Сава Петров. Те увещавали Ботев да не преминават в България, а да продължат за Сърбия понеже във Враца все още не били готови. Провели се преговори, в които се решило четата да продължи своя път според плана. Сутринта на 17 юни 1876 година „Радецки” приближил Бекет. Четниците, които се качили от това пристанище били около 25-30, а според Никола Обретенов 45. Сред тях имало и важни за четата лица, сред които Петър Симеонов от Велес (Перо Македонеца), който  трябвало да бъде подвойвода, Георги Матев от Свищов – байрактар и съветник, Иваница Данчев от Свищов – авангард. Така всички четници вече били на парахода.

След напускането на пристанището Корабия Ботев заедно с най-близките си сподвижници се събрали в един ъгъл на ІІ-ра класа. На това своеобразно заседание бил обсъден начина, по който да бъде завзет парахода, обсъдено било точно мястото му на спиране  както и особените мерки, които да се вземат за запазване на реда на борда. Не трябвало да се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, а четниците трябвало да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях, дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти не трябвало се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер. В случай на съпротива, капитанът трябвало да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров.

На 17 май бил даден сигнала, който всички чакали. Ботев излязъл на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блестял българския лъв. Държели револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Според някои сигнала, който Ботев дал бил вик „На оръжие, момчета” , според други сигнала бил три изсвирвания със свирка. След даването му настъпило масово оживление. Четниците за секунди захвърлили старите дрехи и облекли униформите. Нетърпеливи, те не могли да дочакат отварянето на сандъците. Започнали да ги разбиват и да вадят от там оръжието. За минути от мирни пътници, те се превърнали в една добре въоръжена войскова част. Войновски дал команда да се строят двама по двама. Ботев се изправил пред четата, облечен във военните си дрехи. Никола Обретенов го описва по следния начин:

„Хубав като Аполона  страшен и войнствен като Марса”.

Всичко се осъществило по план. Пътниците били затворени в първа и втора класа, като при тях не се допускало да влиза никой, за да се предотвратят инцидентите. Контрол бил установен над целия кораб. Капитанът бил заставен да изпълни исканията на българите. Всичко вървяло по план, никой не пострадал, което било най-важното. Корабът поел с пълна пара към Козлодуй. След няколко трудни маневри “Радецки” акостирал на брега. Поради факта че там нямало пристанище, параходът  трябвало да достигне до сушата с носа си, без той да се повреди.  трябвало да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението. След акостирането за въстаниците бил положен здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев очевидно останал доволен от действията на капитана и с благодарен поглед стиснал силно ръката му.  Капитан Енглендер никога не забравил финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Той я описва в спомените си по следния начин:

„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна, След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и за-хвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:

-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.”

Безпогрешно изпълнената задача по превземането на парахода „Радецки” е едно от многобройните доказателства за гения на Ботев. Сензационния акт постигнал своята цел. Те били споменавани не като разбойници, а като герои. Във все повече вестници се пишело за малкото българи, които дръзнали да се опълчат на империята, показвайки на света, че порива към свобода е по-силен от страха от смъртта.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

 Стефан Стамболов. За някои противоречива личност, за други национален герой. Революционер, поет, държавник – това са само част от призванията на родения в Търново българин. Неведнъж личността и действията му са пораждали спорове и дебати в обществото. Повече от век след кончината му той намира както ревностни защитници, така и върли опоненти. Ние винаги сме били на мнение, че за да се изгради точно, ясно и обективно мнение за дадена личност или събитие е редно човек да се поинтересува не само от днешната гледна точка, тъй като тя често е пречупена през призмата на времето. В следващите редове ще ви изложим някои  цитати за Стефан Стамболов, изказани от изявени и бележити личности и чуждестранни издания, които ни описват характера, делата и същността на противоречивия български държавник.

За Стефан Стамболов големия български революционер Иван Андонов казва:

Стамболов, който на 9 август 1886 година свали и разгони правителството, което детронира Батенберг и възвърна същия на престола му; който осуети мисията на руския генерал Каулбарс, който беше дошъл да произвежда бунтове в България с цел да наложи една руска окупация; който унищожи военния бунт в Силистра, приготвен с руски хора и руски пари; който избра, доведе и задоми за княз на България Фердинанд Сакс Кобург Готски; който чрез своята умна политика бе спечелил доверието на всички велики сили с изключение на Русия; който бе създал строги Крумови закони за умиротворение на България и я бе очистил от разбойниците; който създаде казарми, шосета, държавни учреждения, построи железници, училища, гимназии; който остави търговия, а хазната пълна с милиони злато, без да е правил заеми; този същият Стамболов, който 15 пъти подаваше оставката си, и то без дата, но князът никога не я приемаше…

В  ”Завръщането на Стефан Стамболов” големият български историк Андрей Пантев пише:

Колко много от новите идоли на нова България могат да се наредят в тази галерия от незаслужено пренебрегвани, а сега прекомерно героизирани личности в нашата модерна история! Но не и този, който никога поне официално не бе забраняван, не и този, който се завръща между нас, без да си е отивал някога… Вие разбирате, че става дума за Стефан Стамболов – единствената политическа фигура в нашата нова история, в която не преобладава илюзията, романтиката и надеждата пред истинските постижения!

Няма как да пропуснем и изключително критичното и жестоко мнение на генерал Пьотр Паренсов:

Син на туркиня, полубългарин, полутурчин, недоучил семинарист от Одеската семинария, изгонен оттам за нихилизъм, разпространен по това време в Русия, Стамболов не може да бъде разглеждан като “българин”, а още по-малко като представител на българите, като събирателен образ, по който може да се съди за българите. Прекомерно честолюбив и властолюбив,  безпринципен, жесток и сластолюбив, много умен и решителен до крайност, пламенен и красноречив оратор на тълпата, Стамболов би могъл с успех да бъде  в ролята на някакъв прославен с желязната си воля и злоба бандит или пират, въобще такъв деятел, когото вълните на бушуващото море на обществените размирици издигат на върха.

Американският историк У. Мънро:

Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век.

Английският дипломат Дж. Бюканън:

Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов.

Руският вестник “Ново време”:

Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанд и повече врагове като Стамболов

Английският вестник “Таймс”:

Стамболов е природен държавен гений, комуто липсва финесът на салонната изисканост за сметка на вродена и бързо развита дарба за държавническо мислене.

Френският вестник “Фигаро”:

Стамболов е въплъщение на българската енергия.

Завършваме статията с един цитат на самия Стамболов:

Не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за Княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме през когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува, без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Виж още: Стамболовата реч

Днес ще ви разкажем за една от най-тъмните страници от историята на НР България – Концентрационните лагери, наречени от тогавашната власт с евфемизма – Трудово-възпитателни общежития (ТВО) и станали известни сред народа като „Лагерите на смъртта”. Информацията ни беше любезно предоставена от нашите приятели от “Спомени от Народната република”

Още по времето на Царска България се създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик и Свети Никола. В тези лагери са изпращани дейци на БКП, други противници на правителството на Богдан Филов, както и съветски военнопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Ликвидирани са веднага след 9-ти септември 1944 г.

Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944 г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. Според този закон политически опасните лица ще се въдворяват в концлагерите за известен срок по заповед на министъра на вътрешните работи след доклад на директора на милицията. Законът е приет с подписите на бъдещите му жертви – земеделци, социалисти, звенари, независими интелектуалци и др. Битува също мнението, че предложението за създаването на концентрационните лагери по примера на съветския ГУЛАГ, е дадено формално от Никола Петков, който по-късно сам става тяхна жертва.

За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР те са наречени с евфемизма Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.

Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден до Сандански – гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. “Росица”, “Куциян” край Перник, с. Богданов дол – Пернишко, с. Николаево, Казанлък, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с. Оброчище – Балчишко, с. Скравена-Ботевградско и др. Там са изпращани предимно бивши полицаи, царски офицери, белогвардейци, легионери и ратници, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни партии, бивши министри, анархисти, николапетковисти и лулчевисти, заловените при опит за бягство от България, участници в нелегални групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове, сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки, криминални престъпници.

Според различни източници от 1944 до 1962 година в България действат 44 концлагера. Най-големият от тях е този на островите край Белене. Решението за неговото създаване е взето на 27 април 1949 година от Министерския съвет, ръководен тогава от Васил Коларов. Лагерът функционира на територията на остров „Персин”, като жените са били на остров „Щурчето”. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Веднага след създаването му там са въдворени над 4500 членове (които не са били все още в затвора) на забранените партии и организации, земеделци, социалдемократи, легионери, анархисти, селяни, бунтуващи се срещу ТКЗС, и “враговете с комунистическа маска”. Лагерът се ръководи от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“.

Закрит на 1 януари 1953 г., той е възстановен след унгарските събития в края на 1956 г. През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. След закриването на лагера по-късно там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието.

През 1959 година, след гафа на Югов и решението да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер – “Слънчев бряг” край каменните кариери на Ловеч. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като “непоправими рецидивисти”. Той е секретен и по много сведения е най-страшният лагер в България. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души като средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.

Част от стената с образите на преминалите през лагера в Белене.

От създаването си веднага след 9-ти септември 1944г., в лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”, това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, анархисти, сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те( след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния.

През 1961-62 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. лагера в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г.по време на “Възродителния процес” са затворени няколкостотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си.Неофициален девиз на лагерите са думите на Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”

След 1989 г., когато истината за комунистическите лагери излиза наяве в публичното пространство, заради умишлено унищожените документи от страна на милицията и органите на ДС се започва и със спекулацията, затова колко хиляди души са минали през концлагерите на България. За мащабите можем да се ориентираме по някои случайно съхранени цифри. Само няколко дни след създаването на концентрационните лагери, на заседание министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 г. броят на изселените възлиза на 28 131 души, през същия период през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души.

Според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души, като в последната цифра влизат само осъдените, за изпратените в лагери без съд не става дума, а те са многократно повече от осъдените –например, през април 1953 година от 5000 “политически” в Белене само 1500 са били осъдени. Според някои историци и изследователи през т.нар. лагери на смъртта са минали около 285 хиляди българи, а броя на т.н. трудово-възпитателните лагери е бил най-малко 86. Никъде обаче не могат да се намерят категорични доказателства за точния брой на лицата въдворени в трудовите лагери за целия период на съществуването им.

През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но поради отсъствието на подходящи съдебни заседатели и липсата на категорични доказателства за престъпленията извършени там, съдебният процес е провален, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.

В статията са използвани материали публикувани по темата от различни медийни източници, както и текстове от книгата на Стефан Цанев „Български хроники” – том 4.

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

Идеята за изработване на българска артилерия, която да бъде използвана в Априлското въстание, се приписва на Иван Кишелски. Благодарение на това, че е бил полковник в руската армия, той получил възможността от близо да се запознае с устройството на сухоземните войскови части. В написаното от него „Ръководство за успешен бой с турците“, издадено през 1876 година с помощта на революционната емиграция, той изложил тезата, че въстаналите българи трябва да създадат и трите вида сухоземна войска- пехота, кавалерия и артилерия. Идеята за българска артилерия била реализирана в два от революционните окръзи IV-ти и I-ви . В IV-ти тя придобила голям мащаб, докато в I-ви била реализирана само на едно място.

Поради невъзможността да се закупят и внесат оръдия, трябвало да бъде търсен начин за изработването им вътре в страната. Това наложило изработването на дървените топове. Дървените оръдия копирали истинските такива, но технологията за изработването им била значително по-проста. Дървен труп с дължина 2-2,5 метра се пробивал, чрез изгаряне на дървото отвътре с нагорещено желязо. Оръдията били изработвани най-често от черешово дърво, понеже то било смятано за най-твърдо. Имало е също така топчета, изработени от бук, орех, бряст, круша, черница. На три-четири места топът бил стегнат със здрави железни обръчи. За да не се запали дървото от барута, на места топовете били обковани отвътре с ламарина. Калибърът на топчетата е бил колкото на планинските оръдия. Отворите на черешовите топчета били 8-10 сантиметрови. Според някои сведения далекобойността на топчетата била 400-500 метра. През 1876 година, научавайки за подготовката на въстанието, турското правителство забранило в България да се внася олово. Поради това  за снаряди най-често били използвани тежестите от кантарите, които служели за мярка на премереното тегло. Също така били използвани пирони, железни отломъци или обикновени обли камъни поставени в кутии.

Според Захари Стоянов първият изстрел с черешово топче бил направен в село Петрич. На 24 април топът бил поставен на една рътлина и насочен към Златишкото поле, където се била установила турска войска. Изстрелът бил сполучлив. Турската част се разпръснала. Захари Стоянов не е присъствал на тези събития. Това прави неговите сведения ненадеждни. Георги Тахов разказва за събитията по различен начин. Според него на 24 април бил даден първият изстрел след който топчето се пръснало.

Черешовите топчета в Панагюрище се отличили в боевете на 30 април 1876 година. Според някои били изготвени 6 големи и 5 малки оръдия, според други броят на участващите в боя оръдия бил 5. Те били изработени от черешови, букови и орехови дървета. Някои били обковани отвътре с ламарина. Въстаниците заели три позиции, където били изкопани окопи за стрелба от колене. Топовете били разположени пред и зад втората позиция- височините Медет, Св. Илия, Каменица и Висок. Поради дъжда на 29 април топовете не могли да се използват. Дъждът направил и пушките неизползваеми, поради които на 30-ти въстаниците се оттеглили на Кукла и Висок. Там освен барут и куршуми им били доставени и 2 топа. С тях се стреляло и според разказите на някои, били убити десетина турци. Срещу въстаниците турците използвали своята модерна артилерия, съставена от оръдия “Круп”. Оръдията “Круп” имали далекобойност 5 километра. С тяхна помощ те успели да отблъснат въстаниците  от Висок. Скоро била превзета и Кукла. Българите се оттеглили на бърдото на Спасовден, където също имало 2 топа, с които се стреляло. Те били под началството на Никола Динчов Геров. Въпреки отчаяната съпротива панагюрци били принудени да напуснат и последната си отбранителна линия.

Различен поглед над участието на топовете в сраженията дава Иван Соколов. В своите спомени, той посочва, че на 30 април заедно с въстаниците бил изкаран един черешов топ. Оръдието обаче не можело да гръмне, а само се задимило и се пръснало на парчета. На негово място било докаран ново, обвито здраво с метални обръчи. То успяло да изгърми, но предизвикало повече смях от колкото реални поражения на противника. Повечето от топчиите са загинали по време на боевете, или в затворите след това и не са успели, да разкажат своите спомени от случилото се.  Не са били и много свидетелите на действието на топовете, за да може да се даде еднозначна оценка на тяхното действие в боевете при Панагюрище.

В Батак имали 2 черешови топчета. Едното от тях се пукнало още при пробната стрелба. На 30 април второто топче загърмяло. Първоначално изстрелите му стъписали врага, но в последствие турците разбрали, че снарядите са безвредни и могат да причинят вреда само при пряко попадение.

В Брацигово на 25 април се решило да бъдат изработени 12 топове. На 27 април на гробищата били тествани 3 малки и 1 голям топ. Гърмежът бил силен, а изстрелът сполучлив. На 30 април топовете били използвани в боя. Три малки топа били разположени по върховете над Кошарището срещу Чайнакчийво. Гюлето изстреляно от първият топ ударило право в неприятелската позиция и я разпръснало. Топовете успели да изгърмят всеки повече от 1 път, като един от тях даже се пръснал от многото изстрели. Наложило се позицията да бъде изоставена и въстаниците да се върнат към Брацигово, понеже то било обкръжено от башибозуци. В битката за Брацигово в действие влезли и топовете от гробищата. А. Мишев описва ситуацията по следния начин: „Топовете ечаха и задаваха страх на турците. Топовете ни помогнаха най-много да задържат башибозуците на по-далечно разстояние“.

След идването на редовната турска войска въстаниците били принудени да се предадат. Според професор Йоно Митев топовете използвани в Брацигово били 6, изработени от орехови и брястови дървета. Отбранителните линии при Брацигово били най-добре изградените от всички въстанически центрове през 1876 година.

В I-ви революционен окръг, единствено новоселските съзаклятници се снабдили с черешови топчета. На 2-ри срещу 3-ти май топовете били изнесени на височината при Зла река . Двата топа били носени на ръце, защото не били привързани към каруци. На 4 май се задали гъстите колони на башибозуците. Топовете изгърмели, като единият се пукнал. След превземането на позицията топовете били пренесени през реката, но паради повреди останали безучастни в останалите боеве. Въпреки това те предизвикали силно впечатление у турците.

Има сведения и за използването на черешово топче при боевете на връх Еледжик, но те са несигурни. В Белово бил  изработен топ, който така и не бил използван. В Долни Кремен имали 2 топчета, които също така и не влезли в употреба. Турците пленяват над 10 дървени топа. Някои от тях били откарани в Одрин и Цариград. По-късно един от черешовия топове бил закаран като трофей в двореца Топкапъ в Истанбул, където се намира и до сега. Друг запазил се черешов топ бил изложен в София най-напред в сградата на Народната библиотека, а после оттам бил пренесен в бившия етнографски музей. Изгорял по време на бомбардировките в 1944 година.

Българската дървена артилерия имала предимно морален ефект. С малкото си изстрели, тя вдъхвала кураж и самочувствие на въстаниците. В началото турците се плашели от гърма на топовете, но след това се разбрало, че гюлетата наранявали само при директно попадение. Въпреки всичко благодарение на наивната вяра на българите в черешовия топ, той се превърнал в символ на Априлското въстание.

Виж още:  Знамената на Българското Опълчение

Виж още: Пътят на Ботевата чета

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

В този брой на рубриката “Интересни факти” решихме по един различен начин да ви “поднесем” информацията, която сме подготвили. Вместо текст, в който говорим с високопарни думи за българските постижения, сме избрали на случаен принцип някои интересни факти от историята ни. Някои от вас, които ни следят отдавна, може би знаят, че сме писали неколкократно за голям брой от фактите, но пък винаги сме казвали, че няма да се изморим да ви напомняме защо трябва да се гордеем, че сме българи. Приятно четене!

1. България е една от най-старите държави в Европа и не е променяла своето име откакто е била създадена.

2. Българите са спасили Европа от ислямизация. През 716 година под командването на хан/кан Тервел българите са влезли в решаваща битка пред портите на Константинопол в помощ на византийците срещу мюсюлманската заплаха, те нападнали арабите и избили много от тях. Арабски хроникьори разказват, че арабите се страхували повече от българите, отколкото от византийците. Западните летописци наричат хан/кан Тервел “Спасителят на Европа”.

3. Сражението между войските на България и Византия през 917 година край река Ахелой е едно от най-големите в историята на Средновековна Европа. Общо над 115 000 воини участват в него.

4.  Българите са били първите хора, които са започнали за използват кирилицата, веднага след нейното създаване през 9 век.

5. С присъединяването на България към ЕС на 01.01.2007 г. кирилицата е станала третата официална азбука в ЕС. България е и втората страна след Гърция, която не използва латинската азбука и първата държава, която използва кирилицата, произхождаща от средновековната българска империя.

6. Българската армия е няма нито едно загубено бойно знаме.

7. Първата въздушна бомба във военната история е разработена от българските военно-въздушни сили и е използвана на 16.10.1912 г. от Радул Милков и Продан Таракчиев. Някои я считат и за втората, тъй като година преди това италианците осъществяват бомбардировка над турците, но не е доказано дали действията им се характеризират като такъв военен акт.

8. Симеон Петров пръв в света приземява самолет със спрял двигател (1912 г.).

9. Българката Райна Касабова е първата жена в света, която участва във въздушен бой, състоял се на 30.10.1912 г.

10. През Балканската война полковник Владимир Серафимов се изправя със своя 5000 полк срещу 4 пъти по-голяма турска армия и въпреки заповедта от София да отстъпи, той побеждава.

11. През Първата световна война българската армия се състои от 800 000 войници, което я превръща в най-голямата армия на глава от населението в света.

12. Легендарният български борец Дан Колов има над 1500 победи в кариерата си.

13. Най-силният мъж в света за XIXв. е българин и се казва Никола Петров.

14. Първият електронен ръчен часовник в света е изобретен от българина Петър Петров.

15. Изобретателят на първият електронен компютър Джон Винсент Атанасов е с български произход. Професор Джон Атанасов заедно със своя завършил студент Клифърд Бери конструират първият електронен компютър в света. Това става между 1939 -1942 година.

16. Христо Проданов е първият българин, покорил Еверест.

17. Четири планински върха в Пакистан носят български имена благодарение на Николай Петков, Дойчин Боянов и Михаил Михайлов.

18. Българинът Стамен Григоров е откривател на ваксината срещу туберколозата.

19. Българинът Иван Ночев разработва реактивните двигатели за модула „Орел”, с който Нийл Армстронг и Бъз Олдрин кацат на луната

20. Вестник “Дейли телеграф” определи Пловдив за петия най-стар град на света. 

…и още много много други!

„Интересни факти” е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения!

Често когато описваме живота на някой от многото изявени български военни споменаваме ордените, с които той е бил награден. Те свидетелстват за многогодишните борби на нашия народ, водени за неговото освобождение и обединение, за неговата независимост. С тях са награждавани храбрите воини на нашето отечество за безпримерния героизъм, родолюбие и саможертва, проявени в Руско-турската освободителна война, през Балканските войни и в Първата световна война. В продължение на сто години хиляди синове и дъщери на българския народ са отличавани с военния орден  ”За храброст”, царския  ”Св. Александър” и народния орден  ”За военна заслуга”. В следващите редове ще обърнем внимание на историята именно на тези ордени .

Орден “Св. Св Равноапостоли Кирил и Методий”

Орденът “Св. Св Равноапостоли Кирил и Методий” е учреден от цар Фердинанд на 18 май 1909 година по повод обявяването на независимостта на България от Османската империя. Той е най-високото отличие в Царство България. Орденът има Голямо и Малко огърлие и степента Велик кръст. Голямото огърлие е привилегия на управляващия владетел, който е и велик магистър на ордена, а Малкото се раздава на членовете на царското семейство и на чуждестранни владетели. С великия кръст се награждават висши граждански, военни и духовни лица. Знаците на ордена са кръст, звезда и лента. Кръстът се носи на шия, звездата – на лявата гръд, лентата – през лявото рамо.

С орден “Св. Св Равноапостоли Кирил и Методий” като най-високо българско отличие се награждават български поданици – изявени политически лидери и достигналите до най-високия чин на йерархията военни, граждански и духовни лица, при условие, че са придобили вече най-високите степени на другите български ордени, както и чуждестранни владетели и князе от християнско вероизповедание. Чуждестранни държавници със заслуги към България и човечеството също е възможно да бъдат наградени с този орден.

В статуса на ордена изрично е упоменато, че числото на българските кавалери на ордена не може да надвишава 15 живи носители. Българските кавалери са само девет (сред тях освен царското семейство са Иван Вазов, Данаил Николаев, Иван Евстратиев Гешов и Йосиф I). Чуждестранни носители на ордена са руският император Николай II, австроунгарският император Франц-Йосиф II и други.

Днес орденът все още съществува и се присъжда за „значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката“, но вече не е най-високото отличие в страната както е било по царско време (над него е орден “Стара планина).

Военен орден “За храброст”

Военният орден “За храброст” е най-старото отличие в нашата следосвобожденска история. Той е учреден със специален указ на българския княз Александър I Батенберг на 1 януари 1880 година. В указа за учредяването се посочва, че отличието е създадено, за да се възнаградят “заслугите на лицата, които са се отличили във войната” и да се поощрят “в бъдеще онези, които ще извършват подвизи на бойното поле”. Знаците на ордена за всички степени са: малтийски (осмоъгълен) кръст, лента от небесно-синьо моаре с две сребърни ивици и мечове.

Самият орден има четири степени: Първа степен – Велик кръст (I клас) и II клас. Знаците са: малтийски кръст от бял емайл с корона и звезда, която има формата на кръст. Великият кръст се носи на лента през дясното рамо, а II клас – на шия. Звездата се носи отляво на гърдите.

Втората степен – кръст от бял емайл с корона, носи се на шия, без звезда.

Трета степен – I и II клас. Знакът е кръст от бял емайл, носи се на гърдите отляво, прикачен с игла за I клас на триъгълна лента за II Клас.

Четвърта степен -  I и II клас. Знакът е кръст от червен емайл, със сребърни кантове и мечове, без корона и се носи също като трета степен.

Първи клас на първа степен на ордена “За храброст” (Велик кръст), е създаден през 1886 година, а I клас на трета и четвърта степени, състоящ се от кръст без корона, направен във форма на звезда и носещ се без лента на лявата гръд, е създаден в началото на Първата световна война, през 1915 година, като старите степени получават название II клас.

С военния орден “За храброст” се награждават офицери и генерали за извършени от тях подвизи и проявена храброст по време на война.

Великият кръст на ордена е привилегия на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена. С I степен и II клас на ордена се награждават български и чужди генерали, а също и чуждестранни владетели. II степен се дава най-малко на командири на дивизии. III степен I клас – на командири на дивизии и бригади, III степен II клас   – на старши офицери и само в изключителни случаи на млади офицери, а IV стене  I и II клас – на старши и младши офицери.

Четвърта степен на военния орден “За храброст” има разновидност без мечове. С нея се награждават цивилни лица – лекари, санитари, свещеници, капелмайстори и други – за извършен от тях подвиг на бойното поле.

Военният орден “За храброст” има и войнишки кръст “За храброст”, наречен “Знак за отличие”. Той се състои от четири и се връчва на нисши военни чинове за проявена храброст по време на война. През 1880 година първа степен на офицерския орден “За храброст” е връчен на легендарното Самарско знаме. Орденът е монтиран на върха на пиката. С първата степен на този орден са отличени и трима българи: Стефан Стамболов, Георги Живков, подполковник Сава Муткуров.

С втора степен на ордена са наградени победителите в Сръбско-българската война, известна като “Войната на капитаните”, както и генерали, участвали в Балканските война и Първата световна война – Данаил Николаев, Радко Димитриев, Владимир Вазов, Стефан Тошев и други.

Патронният празник на военния орден “За храброст” е денят Св. Георги Победоносец.

Орден “Свети Александър” с голямо огърлие

Царски орден “Свети Александър”

Царският орден “Свети Александър” е учреден от княз Александър I на 25 декември 1881 година. С него се награждават военни и граждански лица “за държавни заслуги, за храброст и в знак на лично благоволение от страна на монарха”. Знаци на ордена са: кръст, пурпурна лента и осмоъгълна звезда.

Орденът има следните степени: Велик кръст; Първа степен; Втора степен (Голям офицерски кръст); Трета степен (Командирски кръст); Четвърта степен (Офицерски кръст), с корона или без; Пета степен (Кавалерски кръст), с корона или без; Шеста степен (Сребърен кръст), с корона или без. Степента Велик кръст е въведена през 1908 година.

Орденът се връчва на цивилни и военни лица. По време на война орденът  ”Свети Александър” има разновидност с мечове на кръста в два варианта: с мечове по средата на кръста и с мечове отгоре на кръста. Между българските кавалери на ордена са строителите на съвременна България - Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Константин Величков, Александър Малинов, Андрей Ляпчев и други. Изтъкнати военни също са наградени с ордена като Данаил Николаев, Михаил Савов, Радко Димитриев и други. По преценка на монарха с царския орден са наградени и султан Мурад V, гръцкият престолонаследник княз Константин, сръбският княз Александър и други.

Орденски знак „За Военна Заслуга“ III степен с брилянти

Народен орден “За военна заслуга”

Народният орден “За военна заслуга” е учреден от княз Фердинанд I на 18 май 1900 година в знак на “особено благоволение към храбрата ни армия” и се дава на военни лица за особени заслуги и безукорна служба в мирно и във военно време. Знаците на ордена са: кръст, звезда и лента. Орденът има следните степени: Велик кръст; Първа степен; Втора степен (Голям офицерски кръст); Трета степен (Командирски кръст); Четвърта степен (Офицерски кръст), с корона или без; Пета степен (Кавалерски кръст), с корона или без; Шеста степен (Сребърен кръст), с корона или без. Степента Велик кръст е въведена през 1933 година.

Във време на война последните три степени се раздават и с лентата на военния орден  ”За храброст”. Освен това с изключение на последната степен от 1936 година орденът се раздава и за бойни отличия във време на война, украсен с лавров венец.

Орден „За Гражданска Заслуга“ I степен с розетка;

Народен орден “За гражданска заслуга”

Народният орден “За гражданска заслуга” е учреден от княз Фердинанд на 2 август 1891 година и е предназначен “за всички онези държавни служители, които с примерната си непрекъсната служба или с извънредни заслуги от придобили правото на благодарността на Отечеството”. Знаците на ордена са кръст, звезда и трицветна лента.

Народният орден “За гражданска заслуга” има същите степени, както народния орден “За военна заслуга”, и се носи по същия начин. Той е връчван на заслужили политически лидери, дипломати, чуждестранни владетели, висши духовници, интелектуалци, учени, просветни дейци, лекари и други.

Към ордена е причислен и Дамски кръст, който се състои от три степени. Носи се отляво на гърдите на бант. С трите степени на Дамския кръст се награждават професорки, учителки, актириси, журналистки и други.

Кавалери на ордена “За гражданска заслуга” са Захари Стоянов, Иван Вазов, професор Агура, професор Богдан Филов, професор Александър Балабанов, екзархи, митрополити, както и художниците Мърквичка, Антон Митов, Андрей Николов и други.

Александър Стамболийски

За управлението на Александър Стамболийски  (1919-1923) съществуват множество различни оценки. Някои го определят като авторитарно, други като тоталитарно, a поддръжниците му го смятат за законно и демократично.Каквито и мнения да са изказани обаче едно е безспорно – успехите на България в икономиката позволили на държавата да се възстанови до колкото е възможно от ударите, нанесени след Първата световна война. Въпреки това Стамболийски допуснал и някои сериозни грешки, които няма как да бъдат пренебрегнати. За кратко време той успял да настрои срещу себе си  всички политически партии, цар Борис III, ВМРО, армията, както и голяма част от градското българско население. Това било резултат от множеството мерки, въведени от правителството, като например отстраняването на военните с десни възгледи, преследването на водачите на старите управляващи партии, мерките, предприети за унищожаването на ВМРО, създаването на оранжевата гвардия и други подобни, целящи засилване влиянието на земеделската партия. Така постепенно управлението на Стамболийски се превърнало в диктат на мнозинството, което по това време било изявено в селското население. Всичко това става причина за извършването на преврата от 9 юни 1923 година и неговото зверско убийство на 13 юни. 

 Самият преврат бил извършен от Военната лига, създадена около 1921-1922 година. Нейни създатели били запасни офицери от армията. Инициатор на лигата е бил полковник Дамян Велчев, уволнен от запаса на армията. Като най-близки сътрудници на Велчев пък се изявявали Кимон Георгиев, Никола Рачев и Владимир Начев. Те поддържали връзките с войската, докато Александър Цанков бил натоварен със задачата да сондира мнения сред политическия елит. След преврата се предвиждало Цанков да оглави кабинет, съставен от личности избрани от него.

Дамян Велчев – един от основните членове на Военната лига

В началото превратаджиите срещнали редица затруднения. Част от военните не желаели да се включат, за да не нарушат своята войнишка клетва. Заради това бил издигнат лозунга, че преврата е в името на цар Борис III. Макар и използван за постигането на целта, самият лозунг съдържа и доза истина в себе си, тъй като Стамболийски все по-открито заявявал желанието си България да се превърне в република, което би означавало абдикация на Борис от трона, а може би и ликвидиране на него и целият царския род.

Александър Цанков на няколко пъти опитал да получи подкрепата на цар Борис III, но такава, поне гласна, той не дал. Лигарите възприели тактиката на пропаганда сред войската, която била насочена главно към по-малките военачалници, избягвайки по-големите. Привличани били- поручици, капитани и майори, ротници и дружни командири и рядко някои полкови командири.

Правителството и Стамболийски усещали, че срещу тях се готви нещо. При тях достигали множество сведения за предстоящия преврат, но удара бил очакван от друга страна. Като организация, стояща зад преврата била посочена революционната мрежа на ВМРО, която Стамболийски се заел да унищожи, разглеждайки я като единствена пречка за сближаването с Югославия. Били направени опити за арестуването на Тодор Александров, генерал Протогеров и други влиятелни дейци на ВМРО.
Междувременно задачите, които основните организатори на преврата си постаили били изпълнени. Армията била привлечена окончателно, а Александър Цанков бил готов със списъка на новото правителство. Датата за избухване на преврата били определена – 8-ми срещу 9-ти юни, петък срещу събота. На последната среща през нощта на 8-ми водачите на преврата – Вълков, Русев, Рачев се събрали на разискване в къщата на Русев с професор Цанков и с представителите на бъдещият кабинет.
Поради конфликта с ВМРО, Стамболийски, който се чувствал несигурен в града, се преместил в своето родно място, село Славовица. Тъй като цар Борис имал обичай вместо да свиква министрите на среща при себе си, да ги посещава лично на 8 юни, заедно с княгините Евдокия и Надежда, той се озовал при Стамболийски. Това посещение всяло смут в превратаджиите. Без да знаят целта на визитата през главите им минавали мисли, че готвеният преврат е разкрит и Борис е на посещение при Стамболийски, за да му съобщи именно това. Появили се слухове, че Борис ще прекара лятото на гости при Стамболийски. При положение, в което Стамболийски и цар Борис III са заедно армията не би подкрепила преврата. Без царя, който да узакони действието и армията, която да го извърши, свалянето на Стамболийски би било невъзможно.

Дамян Велчев – Ръководителите на Деветоюнския преврат от

На 8 юни Христо Калфов уведомил Александър Цанков, че царя напуснал Славовица и се насочил към двореца „Врана“. Това внесло облекчение сред водачите на преврата и процедурата по неговото изпълнение продължила по план. В два часа през нощта на 8-ми срещу 9-ти войските от Софийския гарнизон излезли от казармите и поели всяка от предварително определените и задачи. Телефонните връзки били прекъснати, изолирани били домовете на министрите, телеграфните апарати били поставени под контрола на офицери. Пехотата заела всички входни и изходни пътища и улици, картечни отделения заели важните кръстовища на столицата. Полицията била изолирана, полицаите отстранени от служба и заменени с войници. В крайна сметка всичко минало по план и преврата вече бил факт. Към 7 часа сутринта пристигнал и сигнал от превратаджиите в провинцията, че всичко минало добре и властта била в техни ръце.

Към 5 часа Александър Цанков, Боян Смилов, Димо Казасов и Александър Цанев потеглили към двореца за среща с цар Борис III. С учудване делегацията разбрала, че царя го няма. Било им съобщено, че той е отишъл на лов, но истината била, че царят се криел, за да протака и да се ориентира по-правилно в събитията в страната. Били изпратени хора да го търсят, но не го открили. Делегацията била обхваната от паника като били обмислени предстоящите действия в случай, че Борис не се появи. Към 9 часа сутринта обаче царят се завърнал и преговорите започнали. От него се изисквало да подпише указите за отстраняване на правителството на Стамболийски и да назначи правителството на Цанков, което било коалиционно по своя характер. В неговия състав влизали като министри представители на всички стари партии. Целта на правителството била да управлява докато се насрочат законни избори за ново правителство.

Цар Борис III и Александър Цанков

Борис не желаел да подпише указите, които биха го намесили в една конспирация. За да подпише към него били отправени заплахи. Предупреждаван бил, че ако откаже да подпише, България ще бъде обявена за република. Изложен пред тази опасност, той подписал указите и узаконил преврата. Това узаконило официално смяната на властта.

Очаквано, в защита на Стамболийски се събрали множество селяни. Слабо въоръжени, те били разпръснати лесно от военните части, изпратени срещу тях. Най- мащабна била дейността на бунтовниците в Плевенско и Шуменско. Бунтът обаче нямал организиран характер, поради което нямал и никакъв практически ефект. Самият Стамболийски в продължение на три дни се криел от село на село, докато не бил предаден от селяни на село Голак. Заловен бил от активисти на ВМРО и малко по-късно убит след серия от мъчения.Според някои революционната организация взела участие в преврата, но сведения за това няма. Самите водачи на преврата отричат тези твърдения. Като доказателство идва и фактът, че ВМРО не са имали желание да се намесват в политиката. Смъртната присъда на Стамболийски била издадена в момента, в който той се опитал да унищожи организацията, което нямало как да бъде простено. Цанков описва действията на ВМРО по следния начин: „ Съдеше ли някои, той не можеше да избегне съдбата си. Дните му биваха прочетени. За тях важеше правилото: Може да се забави, но няма да се забрави.“
Трудно е на превратът от 9 юни 1923 година да бъде дадена еднозначна оценка. Във всеки случай, той сваля едно правителство, използващо недемократични средства за провеждане на своята политика. Благородните цели, които имали водачите на преврата, не могли да се осъществят. Настъпило ново разцепление в българското общество. Превратът за пореден път доказал, че е невъзможно да се въведе законност с незаконни средства

България пада под Византийско владичество пред 1018 година. Българските територии са администрирани по византийски образец, унищожена е българската армията а аристокрацията е приобщена към византийската. Въпреки многобройните опити за асимилация обаче, българите не спират да отстояват своята народна принадлежност. Със своите въстания те показват на Византия, че няма да се примирят докато не възстановят своята свобода. Така дошла победоносната 1185 година, когато вследствие на въстанието на Теодор (Петър) и Асен, се слага началото на възобновяването на българката държава.

Възобновената българска държава среща много трудности. По времето на дългото византийско владичество, са загубени традициите на устройството на властта от времето на старата българска държава. Това кара българите да възприемат  византийския модел административен модел.  Това също така се дължи и на огромното културно влияние, което имала Византия върху България. За титлите използвани във възобновената българка държава получаваме информация от тяхното споменаване най-вече в грамотите издавани от българските владетели. Тълкованието на техните функции се базира на анализа на техните византийски образци.

В тази статия ще ви запознаем с най-значимите титли използвани в българската държава след 1185 година.

Цар – Титлата на българския владетел. Титлата произхожда от „Caesar” – името на Гай Юлий Цезар, чийто осиновен син Октавиан Август поставил на началото на първата императорска династия на Цезарите. След края на династията на Цезарите последващите императори продължили да се наричат „цезар”, макар и да не били в родствена връзка с Гай Юлий или Октавиан Август и думата придобила значение на титлата „император”. С въвеждането на „тетрархията” в империята били въведени двама кесари, които подпомагали двамата съимператори.

Деспот – Титлата деспот е често срещана у нас – тя е  носена от Алексий Слав, Яков Светослав, Елтимир Тертер, от едрия видински феодал Шишман,  Добротица, Деян и Иван Драгаш и други. През ХІІ век титлата заема второ място след императорската във византийската ранглиста и е давана на близки роднини на владетеля, автономни владетели или на влиятелни феодали.

Кесар - Титлата се среща се в Бориловият синодик. По време на Първото българско царство е  втората по значение византийска титла след императорската. По време на Второто българско царство титлата е вече трета по значение. Във Византия кесарят седи до императора на трон, който е по-нисък от императорския с една педя. На него се връчват жезъл, шапка, знаме, печат на империята. Кесаря облича одежди подобни на императорските, с тази разлика че императорската шапка и дрехи са пурпурни а кесарските сини, като правомощия носителят на титлата може да раздава пожизнени имоти, да взима пари от хазната, да налага данъци, смъртно наказание и други.

Севастократор Калоян и съпругата му

Севастократор – Титлата е носена от брата на цар Борил – Стрез, от брата на цар Иван Асен – Александър, от съпруга на сестрата на цар Михаил Асен и от ктитора на Боянската черква Калоян. Титлата е въведена  от император Алексий І Комнин като втората по значение титла след императорската и е дадена на брат му Исак Комнин. През ХІІІ век е изместена в ранглистата на трето място след деспотската. Пример за високото значение на тази титла, е че севастократорът носи някои императорски отличия – корона с една дъга и дреха украсена с орли.

Дук (дукс) -  Длъжността е спомената във Ватопедската грамотата на цар Иван Асен ІІ, във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих и в Мрачката грамота на цар Иван Александър През ІV век е титла на императорски наместник командващ войската римска провинция. По-късно е високо звание в армията и флота. През IX – X в. дуксовете стоят начело на провинциалните тагми. През Х – XII в. дука е бил управител на погранична област. През XII в. дуксовете станали пълновластни наместници в областите на държавата.

Велик дукс –  Титлата се среща в надписа на великия дук Врана, за градеж на крепостта Крицува по времето на цар Калоян. Съответства на византийската титла „мегадукс”. Рамон Мунтанер определя значението на титлата във Византия като „началник на всички бойци”. Във Византия великият дукс заема 6 място в ранглистата, като шапката му е червена позлатена само в горната част.

Жупан – титлата е позната още от времето на Първото българско царство. През Второто царство се среща по-често под названието кетепан.

Кетепан – Спомената е във Ватопедската грамотата на цар Иван Асен ІІ и в Мрачката грамота на цар Иван Александър. Катепанът е  управител на кетепанат (жупа) – административно-териториална единица.

Бан (воевода) – Титлата по-често се среща в източници свързани с края на Второто българско царство и времето на турското робство бан Янук , бан Михаил Шишман. Бановете наричани още воеводи са управители на административно-териториална единица, която се е явявала подразделение на кетепаната (жупа).

Комис – Спомената е във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих като „комис с коне”, във Витошката грамота на цар Иван Шишман се говори само за комиси. Комисите или комитите по време на Първото българско царство са управители на области, а във Византия са командири или високопоставени чиновници. По време на Второто царство употребата на това название към държавните длъжности значително спада.

Кефалия – спомената във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих, във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Носителят на титлата изпълнява функциите на градоначалник.

Княз – Спомената е във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих. Титлата е позната от времето на Първото българско царство, когато е носена от старейшините на славянските племена, а за кратко и от владетелят на България. С въвеждането на царската титла значението на титлата намаля и в епохата на османското робство се среща като „кнез” със значение на кмет.

Севаст –  Титлата севаст е спомената е във Ватопедската грамотата на цар Иван Асен ІІ, във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих, в Мрачката грамота на цар Иван Александър и в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Титлата е аналог на латинската „Август”. Във Византия първоначално  е била носена от императора. В началото на ХІІІ век значението на титлата драстично спаднало и тя се дава на управители на области или висши провинциални служители. През ХІV век севаст станала почетна титла, която не се свързва с конкретни задължения.

Протосеваст – В грамота на Стефан Урош е споменат протосеваста Прибо, който заема длъжността по времето на цар Иван Асен ІІ, в Бориловият синодик е споменат монаха Теодосий, който заема този пост по времето на цар Иван Александър. Протосеваста първоначално надзирава регионалните управители – севасти, но по-късно и двете титли добиват почетно значение.

Кастрофилакс – Титлата е спомената е във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Кастрофилакса изпълнява функциите на комендант на крепост.

Велик Воевода – Титлата е спомената е в Бориловият синодик. Съответства на византийската титла „протостратор” и  командва войската в отсъствието на царя. Във Византия  заема 8 място в ранглистата.

Алагатор – Титлата е спомената  в Рилската грамота на цар Иван Шишман и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Във Византия Алагион е войскова част, която през Х век е с численост около 50-100 войника. В Морейската хроника е посочено, че Константин (брат на имп. Михаил VІІІ и тъст на цар Смилец) е разполагал с 18 алагиона с обща численост около 6 000 бойци.

Стратор – Длъжността е спомената е във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих, във Витошката грамота на цар Иван Шишман и в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Във Византия се е използва с две различни предназначения. 1) през XI – XII век е титла четвърти клас на царските служители, който съпровождал императора по време на пътуването с коне и се грижи за конете в царските конюшни. 2) конен войник, отговарящ за коня на велможа.

Логотет – Висш царски съветник, длъжност подобна на съвременната министър. Не е ясно колко са били логотетите в България и какви точно са били техните функции. Във Византия има логотет на геникона, който отговарял за хазната и данъчните списъци, логотет на дромоса,  който отговаря за съобщенията и международните отношения,  логотет на идика, който отговарял за императорските имения, логотет на стратиотите, който отговарял за снабдяването на армията, логотет на претория, който отговарял за затворите и логотет на тайните (велик логотет), който бил пръв съветник на владетеля и негово доверено лице.

Велик логотет –Предполага се, че това е титлата на споменатия в Бориловият синодик Добромир. Във Византия тази тила носил първия съветник на владетеля, длъжността е подобна на пръв министър, той излага пред владетеля позицията на царските съветници по даден въпрос. Във Византия заема 9 място в ранглистата.

Примикюр – Титлата е спомената  в Рилската грамота на цар Иван Шишман и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Примикюрите са началници на различни служби, занаятчийски цехове или командири на военни отряди.

Велик примикюр – Споменава се в Бориловият синодик. Тази титла носи  висш сановник, който отговаря за дворцовия протокол.

Протовестиарий – Йоан Кантакузин споменава протовестиарият  Раксин като един от организаторите на преврата, в резултат на който цар Иван Стефан бил детрониран. Протовестарият е главен ковчежник, длъжност подобна на съвременния финансов министър. Във Византия заема четвърто място в ранглистата, непосредствено след кесар.

Болярин – Титлата се среща  във Ватопедската грамота на цар Иван Асен ІІ, в Мрачката грамота на цар Иван Александър, в Бориловият синодик и Рилската грамота на цар Иван Шишман. Това е общото название на представителите на средновековната българска аристокрация.  Болярите и царските служители се делят на „велики” и „малки”.

Апокрисиар –Титлата е спомената във Ватопедската грамотата на цар Иван Асен ІІ. Във Византия тази титла е давана на царския пратеник.

Аподохатор – Титлата е спомената във Ватопедската грамотата на цар Иван Асен ІІ, в Мрачката грамота на цар Иван Александър и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Не е изяснена ролята на човека носещ тази титла.

Ватах – Титлата ватах се споменава във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих. Според Димитър Кантемир ватавулите са началници на различни дворцови служби – има ватавул на столниците, на пахарците, на оръжейната палата, на тържищата и други. 

Варнич – Длъжността се споменава в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Димитър Кантемир разказва, че в Молдова има четирима варнич де поарте, които правораздават по незначителни дела и изпълняват функции на съдебни пристави. 

Епикерний (чашник)- Титлата е спомената в Бориловият синодик и в Шуменския надпис. В дворцовия церемониал великия епикерний поднасял на владетеля първата чаша с вино.

Протокелиот – Спомената е  в Бориловият синодик. Пеорокелиота е царски адютант отговарящ за сигурността на владетеля.

Протоспатарий – Главния оръженосец на владетеля, който по време на тържествени церемонии държи владетелския меч.

Столник –  Титлата се среща на пръстена-печат на царския столник Слав. Столниците поднасят ястията на царската трапеза, в отличие от чашниците, които поднасяли напитките;

Съдия – Титлата е спомената в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Точната структура на съдиите в България не е известна. В Законника на Стефан Душан се говори за съдия при царския двор, който водел делата свързани с пребиваващите в двореца и съдии по окръзите, пред които се гледали останалите дела. Във Византия се срещат съдията при голямата шатра и съдия на армията.

Когато стане въпрос за история, особено за нашата собствена, често изниква въпросът за произхода. От къде идваме? Колко стар е нашият народ? – Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. Едва ли някога ще узнаем със сигурност, но напредъкът в науката и нейните методи, ни позволява да надникнем все по – дълбоко в мъглата на миналото.
Най – сигурния начин да разберем кои сме, е да погледнем в нас самите… и то съвсем буквално.Телата ни носят в своята ДНК, генетичната памет на предците ни. Чрез нейното изследване, можем да добием представа за общия ни произход. Подобни изследваня, от генетична гледна точка, датират още от времето на Чарлз Дарвин, но модерният подход за изследване на ДНК става популярен едва през 90-те години на XX век. От тогава до сега проучвания в тази насока са правени в не малко европейски страни. От тази годинa и България е сред тях. Екип от БАН с ръководител Йордан Йорданов, наскоро публикува статия с интересни открития в тази област. Ние се срещнахме с тях и в следващите редове може да прочетете какво ни споделиха академик Ангел Гълъбов и Сена Карачанак на база на научни изследвания по някои много наболели за българската история въпроси.  

Какво представлява проекта и каква е целта му?

Проектът се нарича „Характеризиране на антропогенетичната идентичност на българския народ” и е договорен през 2009 година с фонд „Научни изследвания”. Негов ръководител е Йордан Йорданов – един от водещите ни антрополози. Финансиран е от фонда, но за пълното му завършване са необходими още близо 100000 лева. Помощ при реализирането му оказаха и университетите в Павия и Перуджа (Италия). Идеята на проекта е да се види генетичния статус на съвременния български народ. За целта бе взет генетичен материал от 900 българи, разпределени равномерно по съвременната българска територия.

Кои стоят зад реализацията на проекта?

Професор Драга Тончева е ръководител на генетичните излседвания. Другата основна фигура е Сена Карачанак, докторант на проф. Драга Тончева. От италианска страна активно работеха професор Антонио Торони от Павия, който е един от европейските корифеи по митохондриална ДНК и професор Орнела Семино, която работи в областта на Y-хромозомата. В момента се работи върху антропологичната част на проекта като идеята е да се изследват 120 проби (60 от тракийския период и 60 от Първа Българска Държава(Аспарухова България)) от костно-зъбен материал.

По каква методика протече изследването?

Всеки човек е генетично различен от другите и целият генетичен материал, който носим е наследен от родителите ни. Има един участък от генетичния материал, наречен митохондриална ДНК, който винаги се наследява от майката. Има и един участък – Y-хромозомната, която се предава само по мъжка линия – от баща на син.(б.р. от целия генетичен код на човека, това са най – удобните за подобен анализ, места, които съдържат генетичен код с хронологично подредени мутации, за разлика от останалата част от ДНК, което подлежи на промени в следствие на смесване на майчиното и бащиното ДНК, което води до смесване и на мутациите. Друго важно нещо, което трябва да се отбележи е, че въпросните мутации са неутрални, с други думи не са значими за еволюцията.) Всичко това представлява един запис на миналото, който може да ни покаже генетичната история, на всеки отделен човек. Първоначално, преди близо 100 000 години, всички хора са живели в Източна Африка. С течение на тяхното разселване са възниквали различни мутации, които водят до различни генетични варианти. Така, ако днес се изследват вариантите в съвременни хора, може да се установи техният генетичен произход. На всеки от тези 900 души се изследваха индивидуално генетичните им варианти по майчина и бащина линия и след това се установи за всеки от коя хаплогрупа е.

Какви са резултатите от изследването?

По женска линия българите са най-близки с източноевропейските и средиземноморските популации. По мъжка линия пък най-близки до нас са гърците (по-специално Северна Гърция) и сме доста далеч от алтайските

Българският народ спрямо африканските и евразийските народи.
Karachanak et al.,PLOS One, 8(3),2013

и тюркските популации. От това може да заключим, че както древните българи, така и съвременните нямат общ произход с алтайските и тюрските популации. Друг интересен резултат от изследването е, че няма разлика между хората от различните краища на България – дали са от Югоизточната или Северозападната част на страната. От всичко това може да заключим, че наблюдаваният образец на митохондриална ДНК показва, че българският митохондриален пул е географски хомогенен в страната и че се характеризира с една крайно висока честота на западно-евразийски тип. С други думи – българите се локализират между източно-европейските и средиземноморските популации, което е в съответствие и с историческите данни. От тях може да предположим, че средиземноморската така да се каже принадлежност може да се препише на траките, то източните приноси се дължат на древните българи, произхождащи от Средия изток и на славяните, мигриращи от Североизточна Европа.

Можем ли да кажем в такъв случай, че тези изслседвания са още едно доказателство, че тюркско-алтайския произход на българите е до голяма степен измислица?

Българите в контекста на европейските народи.
Karachanak et al.,PLOS One, 8(3),2013

Нека повторим отново какво ни казва науката – излседването на Y-хромозомните вариации на съвременния българин са представени от западно-евразийски хаплогрупи (хаплогрупата представлява всички генетични варианти, които споделят една обща мутация). Хаплогрупите пък, характерни за алтайския и централно-азиатски тюркски говореща популация са в пренебрежимо малка честота от 1,5%. Освен това трябва е хубаво да развенчаем още един мит – за славянското море, в което са се “удавили” българите скоро след идването си на Балканите. Да, славяноезичен народ сме, но твърдението, че славяните са успели бързо да претопят древните българи е далеч от реалните събития, случили се по нашите земи. На исторически език можем да кажем, че древните българите идват с култура и икономика на Балканите, което ярко контрастира с картината, показана ни във филма “Хан Аспарух” например. Там българите са представени като един номадски народ, живеещ в юрти, което е много далеч от истината. И до днес не са открити следи от юрти нито на нашите земи, нито в днешна Румъния. Друго доказателство, оборващо тезата за тюркско-алтайския произход на българите е, че новите анализи на протобългарските епиграфски източници (исторически надписи, “Именника на българските ханове) показва, че древният български език не принадлежи на тюрксата лингвистична група. Поради това водещите тюркозоли (главно американци и французи) не разглеждат българите като тюркски народ. Друго доказателство, което науката скоро откри бе цяла серия от непознати извори, написани на четири езика – старобългарски, гръцки, старогерманки и хедро-хазарски единодушно описват древните българи като един многоброен народ. Да не говорим за десетките градове, които оставят след себе си като Биляр и Болгар по Волга, Плиска, произведения на изкуството като Мадарския конник, които несъмнено няма как да се направят от един номадски народ. Археологичните изследвания пък, които са направени наскоро, показват че протобългарите представляват между 32% до 60% в ранната българска популация.

Споменахте, че трябва да се довърши излседването. Какво още трябва да се направи?

Трябва да се анализират такива варианти в митохондриалната ДНК в кости, за да може пряко да се види какви са били хората в миналото.

Оригиналната статия може да видите тук (на английски език):

Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry

Библиография:

Karachanak, S., Grugni, V., Fornarino, S., Nesheva, D., Al-Zahery, N., Battaglia, V., Carossa, V., Yordanov, Y., Torroni, A., Galabov, A.S., et al. (2013). Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry. PLoS ONE 8, e56779.

  Замисляли ли сте се колко често днешните хора, а и хората по принцип, отдават изключително, огромно и несравнимо значение на материалното. Още от най-дълбока древност, много преди измислянето на финикийските знаци(парите) физическото заема страховит превес над останалата част от човешкото същество. Историята която избрахме да ви разкажем днес е именно в тази насока. Преди почти 150 години, в нашата мила родна страна е родена една изключителна личност. Човекът, за когото ще ви разкажем е възприеман от мнозина като духовен водач, от някои дори и като месия, други пък тотално го отричат, наричайки го сектант. Вероятно сте чели за него на други места, или пък името му ви е попадало пред очите, оставяйки едно странно впечатление в съзнанието ви. Става дума за българинът Петър Дънов, учителят, създател на “Всемирното бяло братство”. Позволете ни да ви споделим разказа за неговия необикновен живот, за да може след като го прочетете да разберете дали той заслужено намира мястото си в родната история. Време е да преминем и към същинската част.

  Близо до Варна, недалеч от прекрасното родно Черноморие се намира селото Николаевка(навремето наречено Хадърча). Интересно за него е, че е създадено от необикновени хора. През 1847г., след неуспешния опит на Велчовата завера, когато Велчо Атанасов – Джамджията прави опит да вдигне българите на въстание, много от съзаклятниците са принудени да бягат. Бежанците се заселват там и се установяват трайно. Около 17 години по-късно, в същото малко селце се ражда Петър Дънов. Това се случва на 11 юли 1864г., в семейството на православния свещеник Константин Дъновски. Семейството от дълги години се бори с гърцизацията по българските земи. Дядото на Петър е виден борец за независимостта на българската църква, а бащата – Константин е първият роден духовник във Варна. Може би всички тези фактори са допринесли и за по-нататъшните духовни търсения на момчето, резултатите от които остават и до днес.  Малкият Петър се различава от другите деца. Той е болнав, още от най-ранна детска възраст боледува често, а до шестгодишнината си е ням. Подобни проблеми на тези години са трудно поносими за едно дете. Източниците разказват, че именно тогава той започнал да се усамотява и да медитира. Междувременно, бащата-духовник държи много на образованието на своите деца. Петър учи първо във Варна, след което е изпратен в протестантското американско училище в град Свищов. След като завършва, започва да работи като даскал в едно селце в близост до Русе. Скоро обаче, както всички други младежи, той е повикан на служба в армията. Тези задължения на Петър Дънов обаче са отменени поради неговото тежко здравословно състояние.

 След като ангажиментът му към българската войска отпада, момчето решава да продължава да се развива както може. Подобно на немалко българи, той заминава за чужбина и то не къде да е, а в Америка. Записва се в Ню Йорк, в университета “Дрю”. Там изучава богословие и се запознава с развиващата се американска култура. Малко по-късно следва и медицина. Именно по онова време САЩ е място където голяма популярност добиват различни окултни и сектантски движения. Много от тях са отричани от официалната църква, други пък са смятани за ереси. В Америка обаче изповядващите подобни вярвания са далеч по-свободни отколкото в Европа. След като прекарва дълго време в тази атмосфера, Петър Дънов се завръща в родината си. Там още от с пристигането си му е предложено да заеме длъжност като пастор, но той отказва и прекарва следващите 5 години в усамотение. По-късно, когато отново излиза пред света той започва да твърди, че е получил просветление. Дънов смята, че е изпратен на този свят с мисия, като пратеник на самия господ Бог. Във връзка с новоизградената му същност, той започва да пише литературни трудове. През 1900г. завършва “Седемте разговора”, в които излага окултните си идеи и възгледи. След като приключва, започва да обикаля страната и да “проповядва”. Скоро набира последователи, които са пленени от неговото учение. През същата 1900-тна година с трима свои сподвижници той организира т.нар. “верига”, а 15 години по-късно дава началото и на “Бялото братство”. Петър Дънов организира събори, на които присъстват все повече хора. Учениците му се множат и скоро т.нар. дъновизъм (понятие което самият Дънов отрича), се разпространява неимоверно много.

 Нарастващата популярност на учителя Дънов не се харесва на православната християнска църква в България. Висшите

Последователи на Петър Дънов

духовници са притеснени от известността на този появил се от нищото проповедник и скоро го отлъчват от църквата. Това обаче не пречи на Петър да трупа привърженици. Поради историческите обстоятелства, страната изпада в тежка криза. Вследствие на предателство България е изправена пред Първата национална катастрофа и заради нея много хора от различни прослойки търсят спасение, промяна, или просто нещо ново, в което да вярват. В “Братството” влизат привърженици на различни религии, които оставят настрана своите вярвания в името на новото учение. “Дъновистите” доста успешно поддържат своята организация. Тя се издържа най-вече от големите дарения на някои от по-заможните последователи, както и от продажбата на книги, написани от самия учител Дънов. “Братството” навлиза и в периодичния печат, като започва да издава собствен вестник (“Анхира”) и списание (“Всемирна летопис”). Съвсем скоро в София, в Борисовата градина е създадено селището “Изгрева”, където последователи живеят в мирна среда и делят всичко по братски. През 20-те години организацията вече се е развила много. Учителят Дънов изнася беседи по няколко пъти в седмицата, а в периода 22 март – 22 септември неговите ученици всяка сутрин изпълняват танца паневритмия. Дъновистите вярват, че в тези няколко месеца е времето, когато космическата енергия се прелива в хората.

 Нека обаче разгледаме и самото учение на Петър Дънов, в неговата най-обща рамка, според различните източници. Създателят на “Бялото братство” още в Америка попада под влиянието на теософията, която пък изхожда от индуизма. Спорд някои източници, той вярва, че Бог представлява един Дух, съдържащ в себе си всичко, представляващ център на цялото човешко битие. Идеята за божеството е на пантеистична основа, сиреч, че то е отъждествено чрез природата. Учителят отрича християнската догматика и етика, според него човек е способен да се обожестви чрез духовното си усъвършенстване. За Петър Дънов любовта, както и семейството са отживелици, например той отхвърля идеята за вярност на съпруга към неговата любима. Според създателя на “Братството”, патриотизмът също е от онези ценности, които трябва да бъдат изкоренени. Във философията на окултното учение присъстват и много възгледи които противоречат не само с православието, но и с християнството изобщо. Учителят развива идеята за прераждането. Този поглед върху учението на дъновистите обаче е застъпен от българската православна църква, която никак не го долюбва, дори гледа на него като еретическо. Родната християнска институция понякога отъждествява  учението на Петър Дънов дори с комунизма. Други са вижданията на неговите последователи, както и на много независими изследователи. Основата на неговата философия в най-общи параметри може да бъде предадена с думите:

     “Бог е любов. Изпълнявайки неговата воля, вие също ще се превърнете в любов, т.е. ще се слеете с него”. 

Известен факт, че през 1912г. той работи над Библията и съставя произведението “Завета на цветните лъчи на светлината”.  В неговото предисловие ясно са изписани думите на учителя:

    “Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 авуст, Търново, 1912″

Алберт Айнщайн

 В близките години, обществото на дъновистите се развива и набира последователи. Те се събират в селището Изгрева, където днес се помещава столичният квартал Изгрев. През 1929г. учителят за пръв път води своите сподвижници в Рила, на лагер край едноименните езера. Там продължават проповедите му чак до 1944-та година. Разработва напълно паневритмията и продължава да изнася лекции и беседи. През 1936-та, привърженик на Демократическия сговор среща учителя на улицата и му нанася побой. Петър Дънов получава мозъчен кръвоизлив, а по-късно и парализа. Въпреки тежкото състояние в което се намира и сериозното заболяване, той отново е със своите ученици край Седемте рилски езера. На 12 август, по неясен начин учителят се е възстановил напълно физически и психиически от преживяното. През тежките години на Втората световна, изправен пред много перипети Дънов продължава. Годината е 1944-та и над София тегне страхотна опасност. Тъй като държавата се намира в състояние на война със САЩ и Великобритания, към столицата се отправят множество самолети, които целят да я бомбардират. Петър Дънов кара последователите си да се преместят в близкото село Мърчаево, в къщата на негов ученик. След края на вражеската атака, “Братството” се завръща в Изгрева. След комунистическия преврат на 9 септември, проповедникът е арестуван заради връзките си с царя и правителството. На 20 декември 1944г., Петър Дънов изнася пред свои последователи беседата “Последно слово”. Седем дена след това, на 27 декември, учителят среща смъртта си. Зад себе си той оставя създаденото “Всемирно бяло братство”. В годините то преминава и далеч отвъд границите на България. Сподвижници на Дънов, при пътуванията си в чужбина основават духовен център в Алпите и Париж. Ученици на проповедника има дори и в далечна Япония. В последните години от живота на учителя много видни обществени дейци се прекланят пред неговите възгледи. Константин Муравиев в мемоарите си говори за това как големи политици и министри са станали Дъновисти. Може би най-важното признание което учителят получава е това на гениалният учен Алберт Айнщайн: 

„Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България.”

Изглед от Малко Търново, 1981 година

През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. Същата година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-о постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната.  Благодарение на нашите приятели от “Спомени от Народната република” ви предоставяме изключително интересна информация по темата, която може да прочетете в следващите редове.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП “За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край” е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, че не са решени остри социални въпроси, че 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, че 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, че 550 нямат пряка телефонна връзка а освен това няма и осигурено телевизионно и радио покритие. Затова Гриша Филипов предлага така нареченото 22-ро постановление за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС има секретар, който отговаря за набирането на “комсомолски набор”, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена “Република на младостта”.

Снимка от военното поделение в Средец (преди Грудово) – в миналото едно от най-големите в България; снимка: фотостудио “Брилянт”

Стотици семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново,Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград и др., привлечени от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. За да се осигури препитание за новодошлите жители са построени жилища, открити са производствени цехове, обновен е сградния фонд. Добър пример за размаха на строителство през този период е случващото се в Малко Търново, където само за няколко години  са открити цехове на ДСО „Електроника”, ДСО „Фармахим”, построен е Младежкият дом, нова детска градина, както и два жилищни панелни комплекса. В края на 80-те е изградено лятното кино в града, рахабилитиран и обновен е и целият пътен участък до областния град Бургас. Трябва да се отбележи, че през тези години в голяма част от тези градове  (Средец, Малко Търново, Елхово, Звездец) има големи военни поделения, което допълнително спомага за съживяването на региона.

Елхово- ул.Александър Стамболийски и битовият комбинат – 1983 година; Снимка: “спомени от Народната република”

В крайна сметка, грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” се оказва зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното и осъществяване и я обрича на неуспех още от самото и зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията (макар и за кратко), започват да идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор. Местните започват да гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тези места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат, липсата на забавления съпътстващи доскорошния им градски начин на живот и не на последно място – недоброто отношение на местните спрямо тях.

Така постепенно, в края на 80-те, още преди падането на Живков, проектът тихомълком бива оставен на заден план. Логично, поставената цел от правителството, с административна помощ да се засели и възроди икономически регионът, се проваля безславно. Това може да се види и от настоящето. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа – Сакар през последните години е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, което хората, стоящи зад идеята за “Република на младостта” едва ли са си представяли, че ще достигне такива мащаби. Цеховете, летните кина и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единици са останалите представители на т.нар. “Комсомолски набор” и вече са далеч надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, които се превръщат в мъртъвци, без признаци на съживяване. Тъжно, но истина…

Виж още: Призрачната действителност в Българската армия